Право в деветката: Куентин Тарантино

8 август 2019
На 16 август най-после и нашите екрани ще бъдат прокъсани от надписа "9-ия филм на Куентин Тарантино". Знаете, че се казва Имало едно време... в Холивуд и че лицата от плаката се завързват в носталгично-агресивна история за края на златната ера в киното.



До премиерата остават точно осем дни или точното време да завъртите (пак) култовата осмица на режисьора дотук. Защо да го правите, обясняват осем различни гласове (всъщност умове), които обожават филмите на Тарантино, дори когато той самият плюе срещу себе си.


ГЛУТНИЦА КУЧЕТА 1992
от Иван Хадживеликов


Откакто преди четвърт век влязох в едно отдавна несъществуващо кино, за да гледам Глутницата, не си позволявам да не гледам каквото и да е тарантиново на кино. Попкултурно грамотни психопати, скокове в линейното действие, дълга, увисваща във въздуха или пък диво нагнетена улична реч, реализъм, откровена грубост и тестостерон, хореография на престрелки, убийства и мъчения с почит към азиатските и френски класики – всичко това го върна на мода в Холивуд един бивш служител във видеотека. Благодарение на Глутница кучета се преоткриха и саундтраците и вече не говорехме за "песен от филма", а за цели велики албуми, изкарали тежките ни нощни серии в средата и края на 90-те. Този филм е документ защо едно арт изстъпление, особено пък дебют, не трябва непременно да съдържа и обяснение на самото себе си. Значи, сещайте се малко.


КРИМИНАЛЕ 1994
от Константин Мравов


Криминале го гледат с еднакво удоволствие високопарни критици и обикновени бачкатори и сигурно заради това е любимият ми филм на света. Шедьовър с меки корици – доказателството за дълбочината на попкултурата, което ми беше нужно. Ранният Тарантино е като Хемингуей с камера – майстор на най-простите и разбираеми изразни средства: якия диалог, дългите кадри, топлите цветове, бруталното насилие, жестокия саундтрак. Нелинейната история за сблъсъците между няколко алфа-индивиди – бандити, боксьор и гангстерска съпруга, носи колкото допамин, толкова и морално-философски чудения. Пластовете са така много, че петдесетото юбилейно гледане ме вълнуваше колкото първото. За да кажа и нещо, което евентуално не сте чували – Шон Пен е бил сред опциите за ролята на Зед. Това щеше да е прекалено.


ДЖАКИ БРАУН 1997
от Анастас Пунев


Комерсиалният неуспех на филма е напълно предвидим – не само защото насилието в него не достига до рязане на уши, но и защото Тарантино никога след това няма да бъде толкова социално ангажиран, както през безметежната 1997. Изисква се не само майсторство, но и смирение, за да фокусираш един все пак силно наративен филм с множество персонажи върху черната жена и нейните ежедневни битки като такава. За режисьор, който си служи така добре с диалога, е шокиращо колко много успява да постигне с откриващата сцена, още преди да сме чули и една дума. Безизразната Джаки, крачеща като пътник в собствения си живот, изведнъж започва да бяга бясно, защото времето ѝ изтича, точно както в Across the 110th Street, което звучи на заден план. От дистанцията на времето вече е лесно да се каже, че Спайк Лий, най-гласовитият критик на филма, губи задочния спор на тема blaxploitation.


УБИЙ БИЛ 1&2 2003-2004
от Стефан Иванов




Харесвам Убий Бил, защото като малък си представях хайдутите като тихи нинджи, криещи се в гората край Котел, вследствие на прекалено много изгледани самурайски филми, хонконгски екшъни и игра на Мортал комбат. Защото Булката на Ума Търман влезе в канона на мощните жени-герои като Сигорни Уивър (Пришълец) и Линда Хамилтън (Терминатор 2). Защото диалогът (отново) е остроумен и с витален нихилизъм, макар Тарантино да говори през цялото време от името на персонажите си. Защото (отново) е разделен на глави като роман с мащабна оркестрация от истории и саундтракът е прекрасен. Защото (отново) има разнопосочни, но методично споени препратки от Брус Лий и Куросава до Стар трек, Хичкок и аниме. Защото това е най-хубавият филм на Майкъл Медсън след Глутница кучета и заради маниакалната режисьорска искреност, с която е направен. Не харесвам това, че Тарантино е плюл и душил Ума Търман по време на снимките на някои сцени. Не мисля, че е било нужно.


БИБРУТАЛНО: РАЗХОДКА СМЪРТ 2007
от Севда Семер


Тарантино е като всеки родител – ако го притиснете, може и да признае коя от рожбите му го е разочаровала, макар да ги обича уж поравно. За него това е този хорър, вдъхновен от грайндхаус кината – свърталища на жанрово кино, които често пускали по две заглавия едно след друго (Разходка смърт е двойка с Планета страх на Родригес в общото Бибрутално). Филмът е експеримент в мръсен жанр, от който Тарантино няма да излезе с чисти ръце: заравя се с густо в клишетата на тестостеронен психопат, убийствено секси жени, кървави сцени, монтажни грешки и лош диалог. Нелепите реплики са честа критика към филма, но те са всъщност още един ред в любовното писмо на режисьора към нискобюджетните филми. В този сочен хаос от каскади и апетит за кръв някои кадри успяват да изглеждат като премерени с тактомер, но в самия сюжет няма нищо тактично. Което е супер.


ГАДНИ КОПИЛЕТА 2009
от Владимир Константинов


За да съм честен към вас, ще предупредя, че в случая не мога да бъда обективен. Фен съм на Тарантино до степен, която не признава често разумните аргументи "против". Гадни копилета е най-великолепното касово мейнстрийм B-movie (съжителството на тези думи в едно изречение също е великолепен абсурд, но със своите 321 млн. долара приходи при 70 млн. бюжет, това е вторият най-успешен филм на Куентин след Джанго без окови). В него бродят американски специален отряд, който скалпира жертвите си, съставен от евреи и потомък на апачите; романтичен до мозъка на костите си снайперист, който без мигане на окото е убил в 1 битка 250 противникови войници и, разбира се, един от най-жалките и същевременно плашещи злодеи в историята на киното, изигран блестящо от Кристоф Валц. Тук впрочем е и последната роля на Брад Пит, в която той изглежда сякаш наистина се забавлява. Твърде вероятно е да са забавлявате и вие.


ДЖАНГО БЕЗ ОКОВИ 2012
от Наталия Иванова


Веднага се сещам за две сцени от този колкото харесван, толкова и критикуван "спагети-уестърн": как Джанго се колебае да застреля отдалеч бял престъпник, защото синът му е до него, и как банда бели южняци с факли, прототип на Ку-клукс-клан, се оплакват, че не виждат добре през дупките на чаршафите, които са нахлузили върху главите си. Точно така Тарантино прескача между морала и хумора, и то върху тънкия лед на теми като робството и расизма. Дали си прави шега с тях? О, да. С пародия (подобно на Гадни копилета), с много реквизитна кръв, с неудобната употреба на думата с "н" (толкова извънредна, че хората дори са броили: 110 пъти), но и с цел – да разпознаем някои герои, които биха казали, че дори черепите на двете раси се различават. А пък сега разбрах, че "джанго" на ромски значело "пробуждам се". Нищо при Тарантино не е случайно!


ОМРАЗНАТА ОСМОРКА 2015
от Никола Шахпазов


На пръв поглед хитро озаглавеният осми филм на Тарантино е продължение на започнатата в Джанго тема за расово не/равенство, но същевременно е и своеобразно завръщане към театралния минимализъм на Глутница кучета. След наситените с екшън, мотори и остриета Убий Бил и Гадни копилета, режисьорът завива към уестърн драма с почти 167-минутен диалог, който плавно прелива в преднамерено кърваво гранде финале. Едновременно директен като лакът в зъбите, но и софистициран като детективска мистерия на Артър Конан Дойл, филмът е визуална наслада, но и музикално събитие – специално за него грандмайсторът Енио Мориконе композира своя първи уестърн саундтрак от 1981 насам. А казват, че тук-там се прокрадват и музикални теми, писани десетилетия по-рано за Нещото – хорър, в който Кърт Ръсел пак е в една от главните роли.


Имало едно време... в Холивуд е премиера в кината от 16 август


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.