Четири седмици преди завеса

24 януари 2019 текст Севда Семер
Колко може да е тиха театралната зала по време на репетиция разбирам, докато гледам актрисите пред себе си и чувам как ризата на едната се намачква, когато вдига чаша към устата си. Двете импровизират с гръб една към друга: търсят собствените си движения за сцената, в която след момент ще се съберат. Знам, че са вече здраво вързани в процеса, когато, без да се виждат, правят едно и също – с пълна концентрация започват да балансират чаша на челата си.


По различни начини опитът за баланс изпълва през цялото време една от малките зали на Сфумато. Тъкмо приключва втората седмица от репетициите на Същият ден. Режисьор е Естефания Фадул (родена в Колумбия, израсла в Щатите), която е тук по програма за обмен на американска театрална компания. Така се среща със Стефан Иванов – той е автор на текста и всъщност вече го е виждал на сцена в първия етап на обмена през 2017, поставен в Ню Йорк на английски. Сега всичко започва отначало, на нова територия и с изцяло друг екип.

Самата Естефания не говори български, за разлика от предстоящата тук постановка. Докато актрисите Надя Керанова и Августина-Калина Петкова казват репликите си, режисьорката трябва постоянно да избира дали да следи английския превод, който държи в ръцете си, или да се остави на ритъма на езика. Процесът още е суров. Миналата седмица са чели текста и са разяснявали значенията му; тази седмица, казва Естефания, откриват физическия речник на представлението, по който ще бъде разказана цялата история.

Същият ден е за дядо и внуче, които пътуват заедно по построения канал между София и Черно море. Страната е разделена от дълбок процеп с вода, по който двамата водят диалог за властта – не като абстрактно и далечно понятие, а като нещо всекидневно и близко до всеки, част от всяко семейство, включително тяхното. Разговорът е за Белене, миналото, бежанските лагери; за трагедията, която щом се повтори сто пъти, се превръща във фарс. В тази политически наситена история е позволено и даже очакват да се смеете. Един паралел според Стефан е абсурдната анимация Рик и Морти – друга история за дядо и внук и техните нелепи приключения.

В сценария пише, че двете роли "могат да се изпълняват от жени, но може и да не се изпълняват от жени". На сцената на Сфумато все пак ги играят жени и решението е на Стефан. "Цялата пиеса е едно дълго признание, което се повтаря всеки ден – героите споделят тежестта с публиката, която им е свидетел. Тук не е типично мъжете да признават грешките си публично. Като драматург искам да посоча, че тези грешки – на политиката, на властта – са направени от мъже, не от жени. И тази мъжка битка за власт се случва отново и отново, къде ли не по света."

Точно това е и причината Естефания да иска да работи с този текст. "Осъзнах, че пиесата говори за нещо универсално, дори на репетициите постоянно казвам "ей това се случва в момента и в Щатите!" Иначе, разбира се, тя идва тук подготвена след сериозно проучване ("а и Стефан ми даде страхотен урок по история, когато пристигнах"). То продължава и сега – миналата седмица е била на тур по соц паметниците, често ходи и на постановки. "Не разбирам нищо, но слушам мелодията на думите, наблюдавам и визуалния език, за да добия усещане за контекста тук."

Цвета Дойчева е сценографът (иначе танцува и вероятно ще се включи и с това в постановката – или поне със сигурност в избора на музика). Обяснява, че в момента още търсят правилната посока сред няколко, които им се струват еднакво възможни. Докато тече репетицията, често вади тефтер и внимателно записва нещо. Естефания по-късно казва, че й харесва сценографът да е там по време на процеса (което по принцип е необичайно), защото, докато текстът пред очите ви става физически, реквизитът също се променя, намества, започва да блести с нов смисъл. Утре може би тримата със Стефан пак ще отидат на битака или в някой от големите магазини за играчки, за да търсят как да изразят думите в предмети. Личи си, че са влезли в добър ритъм, но не може да нямат и конфликти, нали? Задачата не е лесна – режисьорът не говори езика и не познава от първо лице контекста, екипът се събира за пръв път. Не, разбират се чудесно, казват, "но все пак ни питай отново след месец".

В залата сега се показва и друг баланс – между политиката в тази история и хумора, смешката, иронията. Играта е налице, няма как да не я усетиш. По средата на сцената Августина-Калина внезапно спира, казва "Чакай, имам идея!", скача на стълбите без друго обяснение и изчезва нанякъде. След малко се връща с нов реквизит, обяснява, отива до ъгъла на залата, Надя се качва върху раменете й и двете започват да обикалят наоколо на два крака. Клатушкат се на сцената, докато встрани от тях лежи намачкан син найлон. Той първо се превръща в лодка, после в гнездо, в палатка, от него изскачат всякакви неща – музикална кутия, мека играчка, пластмасова лопата. Актрисите изглеждат сякаш се движат свободно, шегуват се, Естефания се смее често (не е от режисьорите с поглед, който реже като нож и тоталитарно забранява). Усещането за процес е там и по всичко личи, че ще остане. "It’s a play", казва Стефан накрая и вдига ръце като за нещо очевидно – пиеса е, но също и игра.

Премиерата на Същият ден е на 15 февруари в Сфумато от 19:00


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.