История на вещите: Гергана Мудова


18 юни 2015 текст и снимки Севда Семер
Знаем я като Гати още откакто работеше в Егоист. Можем и за това да говорим, но темата днес е по-актуална – новата изложба на Майстори на фотографията, проектът на фондация МУСИЗ, която Гергана основава със съпруга си Иван Мудов. По стените на Vivacom Art Hall ще гледаме фотографиите на Кели Сена и Майкъл Хюи от 2 юли нататък, но преди това в дома на Гати търсим любимите й неща. Не успяхме да позвъним на вратата (токът току-що беше спрял), но почукването ни произведе силен кучешки лай от другата страна, който след минута вече беше легнал на пода и искаше да бъде почесан по корема. Да чуем първо за него?


При парфюмите и тези женски неща, без които не можем, държа една малка значка. Силуетът е на куче порода ягдтериер, като нашето. С мъжа ми се шегуваме, че тя е моето алтер его – събира всичките ми черти, които не искам другите да виждат. Ема е супер своенравна и шумна, лае, вика, крещи, една такава рунтава и рошава, демон с една дума! И е адски териториална – Шошо (Димитър Коцев – бел. ред.) живее в съседния блок и казва, че всеки път разбира кога тя излиза на разходка. Няма как и един човек от квартала да не я чуе. Жестока е – щом я опознаеш, разбираш колко е мила. И двамата с мъжа ми постоянно си прехвърляме правата над характера й – на теб прилича, не, прилича на теб! Но е ясно, че прилича на мен.


Имаме една кутия с инструменти, в която цари пълен хаос. С един поглед откривам единствено шпаклата си. Всъщност тя е за рисуване и я имам от гимназията, когато експериментирах много с нея. Днес вече не рисувам, но я използвам постоянно – чегъртам котлона, завивам болтчета. След като завърших гимназия за приложни изкуства, заминах за Холандия, където учих илюстрация и специализирах фотография. Това беше и начинът, по който започна да ме интересува тази медия. Когато се върнах тук, започнах да работя като арт директор в разни списания и спрях да се занимавам с фотография – няма как да си човекът-оркестър, а и не е правилно. Пазя си обаче един филм с изтекъл срок на годност, и той, заедно с шпаклата, ми напомня, че имам нещо недовършено. Нещо, към което може би ще се върна някой ден.


По стените имаме доста изкуство. Дори завесата ни е от плат, който е нечия работа, превърната в перде. Тази възглавничка, на която съм се облегнала, също е авторска – на Боряна Росса. Огледалата са на Олаф Николай и ми харесва да се виждам в тях. Замисълът е ясен – пресичам хола от единия до другия край и ставам корица на Vogue по няколко пъти на ден. Нещата вкъщи са в постоянна ротация: сменяме им местата, пробваме ги първо тук, после там, докато не си намерят точната стена. Ценни са за мен не толкова като колекция, а защото са свързани с работата ми, по някакъв начин говорят за нея.


Не че спя с тези албуми или не се разделям с тях, но са важни за мен – те са документация на работата ни. В тях остава всичко, след като приключат изложбите в Майстори на фотографията – затова държа на тях. Тук имам и един албум на 0gms, в издаването му участваше и фондацията МУСИЗ – галерията в чекмедже, която направи мъжът ми. Тя паразитираше в кухнята на ИСИ-София и показваше много нови автори, включително и извън страната. Когато той пътуваше, взимаше чекмеджето със себе си и в него носеше работи от четирима артисти. Вече не съществува, така че ми е важно да пазя каталога.


Вървя и оставям след себе си тези жълти Рost it бележки. По тях можеш да видиш откъде съм минала и какво ми е било в главата. Понякога става като стена на сериен убиец – дати и имена, написани с различни химикалки и маркери, телефони и кодирани съобщения... Иначе лаптопът е най-важната вещ в работата ми, но няма как да се оправя без бележките, нито пък без четирите си тефтера. Не мога да използвам един – минавам от първия във втория, пиша хаотично и с много съкращения и неясноти, но винаги знам кое къде е. С мъжа ми имаме един, в който пишем и двамата и само си го дърпаме. Не знам защо сме се влюбили в него, но ето, разгръщаш го и на всяка страница има и двата почерка.


Нося много малко бижута, знам ли защо – сякаш не изпитвам потребност. Имам един златен лак в истински металик, който слагам вместо аксесоар. Няма нужда бижуто да е нещо специално или скъпо, трябва да ми носи смисъл, да означава нещо за мен. Не съм някакъв голям вещоман точно по тази причина. Тук си пазя едни пръстени, които изглеждат като от масивно злато, но са най-обикновени тенекета – много ги обичам. Когато всички ме ядосват, ги слагам на двата си средни пръста!


Мъжът ми твърди, че има някаква логика в начина, по който са подредени книгите в библиотеката ни. Даже някакви листчета беше налепил, но това е абсурд – според мен няма никакъв ред, така че щом взема нещо, после го връщам на мястото му. Библиотеката ни е огромна и много важна – да, вярно е, в интернет всичко ти е на един клик, обаче няма как да напишеш в Гугъл „покажи ми онзи артист, който харесах преди месец“, нали? Затова държим толкова на книгите си – ползвам ги като лесни за употреба референции. Тук са и някои тухли, които разнасям от години и няма шанс да изхвърля – като този том История на изкуството. Говорейки за големи неща, които не мога да изхвърля, имам един безумен, ужасен червен диван. Кръгъл, супер непрактичен и напълно безсмислен. Как да го хвърлиш, такъв огромен и с този нелеп чар?! С нас е от 15 години и докато не се разпадне, остава тук.

Фондация МУСИЗ е на musizfoundation.com
Изложбата (S)pacings е от 2 до 30 юли във Vivacom Art Hall




 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.