Бали: История на сетивата


9 февруари 2017 текст Емануела Иванова снимки Дориян Тодоров
Когато сестрите на нормалните хора заминат за 20 дни в Индонезия по средата на зимата, после вкъщи ги посрещат жадно с вино и "разказвай всичко!". Е, редакторите сме почти нормални хора и докато прегръщаме с едната ръка, с другата натискаме най-близкия бутон record. Кръвно скъпата ни Александра Иванова не се притеснява от това, даже напротив – нахално пълни записа с истории от Бали, които дразнят всички сетива.

АРОМАТ
С Бали първо се подушихме. Беше хубаво за мен, просто защото беше възможно: след тежък грип в България за няколко часа във влажния въздух на острова дробовете и носът ми се отпуснаха. В продължение на 20 дни вдишвах дълбоко всякакви миризми в допълнение със специфичния аромат на мястото – тежък е и събира по нещо от гниещите боклуци, буйните зеленини, чистия дъжд и храната, която плува по улиците. Местните оставят малки чинии с ориз и цветя навсякъде – пред входовете на домовете си, по колите, моторите и олтарите в дворовете си. Това са дарове за духовете и някои балийци ги поднасят до седем пъти на ден, а после валежите на дъждовния сезон ги поемат като мини лодки и ги паркират на несъществуващи пристанища по улиците.


КАРТИНА
Единственото нещо, което ме накара да затворя очи в Бали, бяха фалшиво старинните храмове. Нови реликви никнат всяка година – изграждат се за нула време от основи, така че да изглежда сякаш са в джунглата от векове, а когато автентичните храмове се ремонтират, новите елементи се състаряват умишлено. Строителството кипи и островът се променя с всеки сезон, но красотата устоява. Природата с лекота те заковава на място или те отклонява от пътя ти – залезите над океана, безкрайното небе, всички нюанси на зеленото в джунглата. Пред водопадите в централната част на Бали, на островите Гили и в Нуса Лембонган имаше моменти, в които просто спирах и пълнех очи.


ЗВУК
Саундтракът на картините от Бали за мен е "ге-коу, ге-коу". Не се смейте, но наистина заобичах геконите. Среднощните подвиквания на гущерите със смешни лица и странен говор вече ми липсват, както ми липсват щурците тук, когато ги няма. Иначе в Бали има животни, за които не искам и да чувам. Едно от оризищата, които посетихме, се оказа дом на кобри – факт, с който ни зарадваха чак на излизане. Ясно е, че Индонезия отглежда много опасни видове, но човек все се надява, че няма да му се наложи да се запознава с тях. Те обаче сами ти се представят. Kато маймуната, която открадна очилата от главата на един от групата ни. За разлика от културните обитатели на Маймунската гора в Убуд, тези в храма Танах Лот са злобни и крадливи. Навсякъде има табели, които предупреждават за това, но туристите не ги вземат насериозно и пред очите ни една дама за малко да остане без айфон. Животното го присвои и трябваше да го подлъгват с лакомства, докато напълни и четирите си шепи, за да пусне телефона.


ВКУС
Вече втора седмица съм в София и единственото, което искам да ям, е варен бял ориз. Чист, моля. Е, може и със зеленчуци – казва се наси горенг и с него се изхранвах през целия престой на острова. Месоядните в компанията ни въздишаха по месните шишчета, а аз редувах ориз с нудълс и най-сладките банани, които някога съм опитвала. Представете си ги в мини вариант и нарязани на кръгчета. Слагате ги върху едната страна на палачинка и обръщате за секунди, колкото колелата банан да се залепят за тестото. Готово – вече имате новия си любим десерт. Иначе балийците нямат изобилие от сладки ястия. Един от малкото десерти, които приготвят, отново е с ориз, но черен – казват му пудинг, но си е нещо като нашето мляко с ориз.


ДВИЖЕНИЕ
Може свят да ти се завие, ако наблюдаваш отстрани правилата на трафика в Бали – такива просто няма. Допреди 30 години на острова не е имало автомобили и до днес пътищата изглеждат сякаш са само за пешеходци – без знаци, без маркировки и с щъкащи човеци. "Тук се кара със сърце", обясни един от шофьорите ни, докато част от групата се поклащаше в ремаркето му по тесните улички. Ако дадеш предимство на някого, можеш да си сигурен, че след малко друг ще направи същото за теб – това е основният принцип, по който се ръководи движението, докато пъпли с минимална скорост.


ДОКОСВАНЕ
Един спомен винаги ще топли кожата ми отвън и отвътре. Свързан е с място, което дори не знаехме, че съществува. Бяхме тръгнали към водния храм Пура Тирта Емпул, за да минем под 12-те му чучура – пречистващ ритуал, по време на който оставяш дарове. Гидът обаче предложи да се отбием до друго светилище – било на път, така че се съгласихме. Всъщност се отклонихме, за да стигнем до мястото, но си заслужаваше. Храмът Гунунг Кави Себату се намира в дълбока долина, отвсякъде заобиколена от джунгла. Стар е, не е просто направен да изглежда такъв и красивият му парк е свободен от туристи. Оказа се, че и в него има свещени чучури, под които можем да се изкъпем ритуално. Веднага усетих, че тук и сега трябва да се гмурна. Интересувам се от духовни практики, но преди да замина бях решила, че няма да търся подобно преживяване на всяка цена – бяхме група от 20 човека все пак, в такъв формат това дори е невъзможно. Гунунг Кави Себату обаче сам ме намери. След това дори не опитах да се редя на опашката за чучурите в другия храм – вече имах своя момент и още се къпя в него.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.