Зад обектива: Лора Мушева


6 април 2017 текст Емануела Иванова снимка Лора: Елена Николаева
Инстаграмът ѝ е пълен с ръце, а ние отдавна искаме да стиснем нейната. Беше януари, когато "лилавото" ѝ видео към Time To Go на Hayes & Y ни изпрати към онлайн албума, в който Лора събира светлина, сенки и спомени от и между снимачните площадки. А ролите ѝ на тях са различни – от асистент в операторския екип на чужди и наши филми (като Безбог и Асансьор за пациенти) до режисьор на клипове (на Jeremy?, Nu/Ance и Southwick). Преди тази седмица да гръмне първото официално видео на smallman, снимано точно през нейния обектив, сядаме срещу Лора без камера помежду ни – за да видим кадрите ѝ през историята на окото зад тях и да чуем защо красивото е по-маловажно от онова, което те кара да чувстваш.



ИЗЛИТАНЕТО
Може да прозвучи странно, но причината да се занимавам с операторско майсторство е Питър Пан. Луд фен съм на приказките и на всичко от Дисни, а тази история за непорасналото момче ми е любима, защото Питър може да лети. От дете винаги съм искала, ако има как, всички да го правят. И вярвах, че с камерата мога да ги накарам. Така още в девети клас реших, че трябва да стана оператор. Просто усетих, че статичността на фотографията няма да ми бъде достатъчна. Родителите ми, които са съдии, бяха ужасени първоначално, но в крайна сметка ме подкрепиха. Иначе фотографията е най-старата ми мечта. Помня как като малка в Казанлък късах цветята на баба ми, изсушавах ги и след това ги снимах – това бяха първите ми кадри.






РЪЦЕТЕ
Ръцете и светлината са основни в работата ми, откакто открих собственото си усещане за снимането. Случи се в НАТФИЗ, когато бях на ръба да зарежа всичко – и фотографията, и операторството, защото мислех, че съм се забъркала в тях крайно неподготвена. Не знаех нищо, а исках да мога всичко и да се докажа на всяка цена сред момчетата в курса. Снимах неща, които да се харесат, по начин, който би допаднал на хората. Това беше стремеж към един вид красиво, който ценях високо, но не разбирах. За щастие осъзнах, че тази схема не работи за мен, а само ме измъчва и започнах да снимам онова, което ме кара да чувствам. Открих също, че без човешки елемент картината рядко ми въздейства, но пък идеите идваха, когато бях сама и нямаше кого да включа в кадрите, освен себе си. Така се появиха ръцете: първоначално бяха по-скоро случайно присъствие, а днес всички ме свързват с тях. Дори се шегуват с мен – кой както заснеме ръка, публикува я в мрежите с хаштаг #лорамушева.







КЛИПОВЕТЕ
След 9 клас се преместих в София и, когато не бях на училище, работех като сервитьорка в Арт клуба на Иван Асен. Там се събираха може би 80% от музикантите в града, което за мен беше рай – след малкия Казанлък да попадна сред хора с моите интереси, с които искам да съм заобиколена, беше велико. Постепенно станахме приятели и, когато вече учех в НАТФИЗ, все по-често ме търсеха за снимки или с предложения като "да вземем да измислим един клип". Така започнах да снимам музикални видеа. В повечето случаи от мен се иска да измисля концепцията и да организирам целия процес, откъдето идва и грешката, че съм режисьор – не съм. Събирам екип, координирам всичко и в един момент осъзнавам, че няма как в същото време да бъда и зад камерата, затова намирам друг оператор, а мен ме цитират като режисьор. Минавало ми е през ум да вляза по-сериозно в тази роля, но още не се чувствам готова да режисирам филм. Предпочитам да разказвам моите истории с камерата.



ИЗВЪН КАДЪР
Май няма момент, в който оставям камерата и не гледам света през обектив. Дори сега, докато си говорим, наблюдавам как пада сянката отсреща и как е огряно само едно зелено дръвче – нямам покой. Зимата може би си почивам малко повече, защото е скучно, сиво и няма слънчеви петна, но грейне ли слънце, става абсолютен кошмар. Гледането на филми и разходките с приятели също са ми трудни. За да мога да кажа, че един филм наистина ми е харесал, трябва да го гледам поне два пъти и всичко ми прави впечатление – защо камерата се движи така, защо този актьор казва онова. Ако още след първото гледане заявя, че филмът е жесток, това означава, че страшно съм харесала как е заснет, но нямам никаква идея за какво става въпрос в него – осмислянето идва след това. Докато се разхождам пък, непрекъснато се прехласвам: "Ей, гледай този човек колко е подходящ за снимка. Я, виж там колко е красиво! А ако онази кола беше от другата страна, какъв кадър щеше да стане". Вървя и си въртя сюжети постоянно.






ПОЧИВКАТА
Единственото нещо, което наистина ме успокоява, е риболовът. Наскоро го открих, влюбих се и ми се иска тази година да имам повече време да му се отдам. Миналата 2016 беше някаква лудница и мечтаех да си взема въдицата, да се кача на влака и да се прибера в Казанлък. Там да се събудя с гледка към двора и цялото си щастие, след това да отида за риба и нататък да става каквото има да става. И направих всичко това: пътувах през нощта, събудих се и излязох на двора с въдицата – истински рай. Тъкмо обаче бях нагласила такъмите и телефонът ми звънна, за да ми кажат, че на следващата сутрин в 06:00 трябва да снимам реклама в София. Събрах всичко, качих се на влака в 17:00 и обратно към града. А е толкова хубаво да изхвърлиш всичко, като заметнеш с въдицата. Единственото важно нещо в този момент е плувката на повърхността на водата. И дали ще потъне.


Лора Мушева е на instagram.com/loramusheva и във Vimeo
Премиерата на видеото към Fenix на smallman е на 13 април от 21:00 в Терминал 1


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.