Един месец в Лисабон: без резервации и големи очаквания


10 август 2017 текст и снимки Красимир Добрев (instagram.com/krassimir)
"Мога ли да го помириша?", навеждам нетърпеливо глава към миниатюрното растение върху масата на бразилския бар. "Не, това е манжерико! Внимателно погали короната му, след което помириши дланта си, за да усетиш аромата", насърчава ме Филип. 23-годишен студент по скулптура, с когото току-що се запознавам в квартала на фадото, Alfama. Прокарвам несигурна ръка върху растението. Доближавам длан към колебливия си нос, докато изобилната миризма на босилек ме упоява. Според традицията, ако ти подарят манжерико, това се счита за обяснение в любов. Точно по залез сините вълни на река Тежу се сливат с жълтите фасади и червените покриви на града. Лисабон сключва обет за вечна любов с мен, който не смятам да нарушавам.


Ярко осветена от безгрижната светлина на Юга, португалската столица ме посреща с билборди "Obrigado, Salvador". Три дни след финала на Евровизия, Amar pelos Dois е първата песен, която чувам напът към жилището, където ми предстои да прекарам следващия един месец като дигитален номад. Шофьорът уверено заявява, че е учил в един клас със сестрата на изпълнителя. Очаква ме горда нация, чиято тъга по изгубената империя се материализира от популярните плочки азулежу до препържената треска бакаляу.

Невъзможно е да откриеш спокойствие в пленителния лабиринт от тесни улици. Оттам изскачат или истерични френски туристи или "предприемчиви" африканци, които продават хашиш в 12 на обяд. Запазвам апартамент в Praça de Espanha – периферен на центъра квартал, в който заспиваш спокойно, без тапи за уши. Посреща ме хазяйката, която с жестове показва как се използва газовият котлон. Усещам типичната южняшка фамилиарност още при първите срещи с града.


Да изпием по едно?, пише ми Деница – стара приятелка, която от 2 години живее тук. Срещаме се на лисабонскотото Шанз-Елизе, Avenida da Liberdade. Взимаме асансьора до 9-ия етаж на хотел Tivoli, откъдето се разкрива 360-градусова гледка над града. "Това е Лисабон за напреднали", казва ми Дени, докато поръчваме напитки в панорамния Sky Bar. И наистина, за един коктейл време виждаш всички клишета на града: от замъка São Jorge до моста 25 de Abril. Открива ми се един нов свят – този на панорамните барове. На последния етаж на автомобилен паркинг, скрит насред туристическия квартал Bairro Alto, попадаш в Park Bar – небрежен микс от умерена хипстърия, тренди коктейли и питателни бургери, чиято 180-градусова панорама те топли чак до малките часове на нощта. За край на работния ден пък забавяш темпото на някой шезлонг под сянката на маслинови дръвчета в Topo Chiado.


Животът без резервации тук е възможен. Ресторантите в Лисабон са известни с уейтинг листовете си. Жадно отпивам Pisco Sour, докато чакам своя ред пред A Cevicheria, едно от най-популярните места за севиче в Европа. След час и половина влизам в този свещен храм на морските дарове, където те посреща окачения на тавана изкуствен октопод. Препоръчвам "чистото" севиче със сезонна риба. Сготвено в сок от лайм и поднесено с червен лук, малагета и пюре от картофи, това е ястието, което не искаш да споделяш с никого! В гастрономичния свят на Лисабон трябва да се заредиш с търпение, докато очакваш настаняване и пред култовата бирария Cervejaria Ramiro. Дали заради посещението на Антъни Бурдейн, или мазните покривки след вечеря, това си остава най-добрият морски ресторант в града. Късметлии сме, че в петък вечер улучваме свободна маса. Местните посетители пеят на португалски, а приборите им служат за музикален акомпанимент. "Тук не си губиш времето", обръща се към мен светкавичният сервитьор, който не спира да снове. Поръчваме тигрови скариди на грил и изкарваме телефоните за снимки.


Къде да хапнем нещо по-така? Когато избягваш бързите въглехидрати, бърканите яйца са в the mill. Една порция и изкачваш павираните хълмове като местен. Яйца Бенедикт и бърз интернет намирам в Tartine, където през уикендите те посреща прилично брънч меню и спокойна вътрешна градина. Въпреки че опашката отпред леко изнервя, бюджетен брънч предлагат и в brick café. Срещу 7 евро получаваш питка хляб, кроасан, масло, конфитюр, прошуто, шунка, извара, бри, бъркани айца, сок и гореща напитка – чакането си струва. За обяд непременно трябва да се опитат сардините в Santo Andre – скромно кръчме в Alfama. Настаняваш се на пластмасов стол и наблюдаваш отвореното барбекю – истинско риалити шоу. Здравословен е и обядът под тежките сенки на дърветата в Esplanada café. Персоналът не си дава много зор, но пък си в Лисабон – искрен и непретенциозен.


Мирадуро е една от първите и малко думи на португалски, които запомням. Буквалното ѝ значение (хълм с гледка) те отвежда до живописни пейзажи, които дори тепетата в Пловдив не могат да нарисуват. Дърветата на Miradouro da Graça пускат толкова тежка сянка, че не остава друго, освен да поръчаш вино верде за 2 евро от малкото кафене на хълма. Отгоре градът изглежда огромен и кротък. Докато самолетите се влачат в пурпурното небе, започваш да подреждаш мисли, които си отлагал с месеци. Miradouro de Santa Catarina вече е мястото за бира с приятели. Тук разтягаш локуми с местните и, докато се усетиш, слънцето е залязло над моста, а ти се чудиш дали не си попаднал в Сан Франциско. Най-величественото мирадуро е Eduardo VII, кръстено на английския крал, който през 1902 посещава Португалия, за да заздрави връзката между двете държави. Отдавна съм развил моята с града и съм спокоен, че тук туристи няма. Върхът илюстрира гледка към най-шикозната част на Лисабон. Зелените симетрични градини те хипнотизират. Мисля си, че не всичко започва и завършва с нас.


Старите квартали оживяват от цвърченето на скара и кичозните празнични гирлянди. Този колорит се усеща най-силно на 12 и 13 юни, когато Лисабон чества светиите Антоний, Йоан и Петър. Стари и млади танцуват и пеят фолклорни песни със съмнителни текстове. Менюто е непретенциозно и просто – бира, сардини и бифана (питка със свинско и горчица). С 10 евро ядеш и пиеш до сутринта. В малките часове улиците се превръщат в публични писоари, а миризмата на урина се смесва с тази на гриловани сардини. Таксита почти няма, но пък има мобилното приложение Cabify, в чиито автомобили костюмираните шофьори те придвижват само на фиксирана цена за разстояние и ти подават брандирани бутилки минерална вода за по-висок рейтинг. Афтър партито е в единствения диско клуб, който си струва да се посети – Lux Fragil. Мястото се гордее с Jamie XX, пускал тук преди години, а входът от 12 евро включва и консумация на алкохол. Клубът е на три нива: на средното се събират снобите, в подземието – хипстърите, а на последния етаж, познайте какво – има панорамен бар.


Събота е време за бръснар. След разточителна петък вечер, се събуждам дехидратиран сравнително рано. Хващам синята линия на метрото и сядам в Barbearia Oliveira Rossio. Сипват ми джин с тоник и започвам малки разговори с двамата бръснари и клиентите на стария салон. На плах английски Фабио ме пита каква прическа искам. 12 евро по-късно и поне 10 туристически кадъра, в които съм влязъл, се отправям към Feira da Ladra – бутикова версия на битака в Малашевци с всичко от стари плочи и антики до дрехи втора употреба. На път към този "пазар на крадлите" се опитват да ме оберат поне два пъти, но за месец научаваш кои улици да избягваш.


Време е да се охладя с малко сладолед. Разпознавам качеството на майсторското италианско джелато още от опашката пред Nannarella. Наслаждавам се на съботния айляк в близката градина Fialho de Almeida. Там е и любимият ми павилион, където следобедите се пресушават с португалската вишновка жинжа, а отсреща приготвят най-добрия флет уайт – в скандинавския кофис Copenghagen Coffee Lab. Тук е така – в чаровния квартал Principe Real. Стръмните улици, ботаническите дървета, бохемският дух на възрастните жители, които разхождат кучетата си вечер, освободените от задръжки гей барове, претенциозните галерии и липсата на посредствени туристи ме вдъхновяват да открия моя собствена версия на Лисабон.


На 40 минути пеша от Principe Real се намира творческият квартал LX Factory. Нещо като Капана в Пловдив, но по-амбициозно. Окупиран от споделени работни пространства, креативният градски остров крие две забележителности, които трябва да се видят. Ler Devagar Bookstore е бивша печатница, която понастоящем представлява най-мащабната книжарница, в която някога съм влизал. А и тютюнопушенето вътре не се счита за порок. Панорамният бар Rio Maravilha с гледка към статуята на Христос създава една различна географска илюзия – Европа среща Сан Франциско с Рио де Жанейро. Поръчвам един Pineapple Rum Sour и се абстрахирам от целия онзи свят, който изпускам в социалните медии.


Неделя е време за плаж. Ако не отскочиш до студените океански води на Кашкаиш или Арабида, разпускаш в градския оазис на възхитителния парк Gulbenkian. Срещу входа му е минималистичният магазин за съвременни списания Under The Cover. В парка си мисля за нещата, които оставяме след себе си. Възрастна двойка се целува в непосредствена близост до мен. Дали съжителството с любимите хора и градове разрушава страстта. Колко дълго ще усещам аромата от манжерико по дланта си. Ще има ли къде да запаля цигара на летището. Има ли смисъл да купувам магнити. Ще запомня ли имената на хората, с които се запознах. Колко много видях и колко малко разказах. Юнското утро в София е също толкова изпепеляващо. Изпепеляващо сънен е и таксимет­ровият шофоьр, който прибира куфара ми в багажника. В жълтата кола звучи Amar pelos Dois. Аз съм някъде там. Обригадо!


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.