До: Татко


2 ноември 2017 текст Наталия Иванова
Когато Вера Гоцева хваща фотоапарат за първи път, на височината на очите ѝ има повече колене, отколкото лица на хора. Подарък е от баща ѝ, а тя е само на три. Тогава той едва ли предполага, че някога, когато вече го няма тук, Вера ще тръгне по стъпките му с обектив, за да го опознае пак – този път през погледа на възрастен. Девет кадъра от това пътуване (останалите чакаме после в албум) пристигат сега като Пощенски картички към баща ми в Credo Bonum, но на тях няма да видим неговата фигура, нито ще познаем местата, на които е бил. Защото тази изложба е за загубата, за правото ни на тъга и за празнотата, която остава, след като някой си тръгне. Затова и на нея няма да сме само тихи наблюдатели – от 9 ноември до 3 декември в галерията ще има стена, на която всеки може да остави своята "картичка" до баща си. Като опит за сбогом или начало на разговор. Или както го чувстваме всъщност, защото емоцията на всеки тук е важна. За тази на Вера слушаме сега в една история, която сама звучи като писмо до баща ѝ.


ИЗТУПАХ ПРАХТА ОТ АЛБУМА
След като баща ми почина, преминах през дълъг процес на приемане. Вероятно го преживява всеки, загубил близък. Известно време се държах, а после се разпаднах. Имаше момент, в който идеализирах баща си, но след това някак го свалих на земята. Може би точно тогава, преди около три години, той започна да придобива и нови лица пред мен, стана ми интересно какъв е бил и в другите си роли – на съпруг, на приятел, на брат. И така се запознахме наново. Започнах да гледам стари снимки и видях човек, който се забавлява. А не го помня такъв – в моите спомени той е по-скоро тих и малко тъжен. Ако разровиш семейния си албум – на родителите, на бабите и дядовците си – виждаш взаимоотношения, за които иначе нямаш представа, а когато ги съпоставиш с реалността днес, изграждаш по-пълноценен образ на тези хора. Това е така наречената фотоанализа, благодарение на която можеш да разбереш доста за развитието на един човек или дори на теб самия. Всъщност терапията е голяма част от моя проект, най-вече като опит да се изрази нещо неизразимо, каквато е болката от загубата.


СПОМНИХ СИ ЗА МЕСТАТА, НА КОИТО СИ БИЛ
Желанието да правя тези снимки се зароди преди две години. Помня как баща ми все разказваше за различни места в България, през които е минавал. Когато този импулс се появи, бях готова да ги посетя и аз – с ясното съзнание, че там търся него. Така започнах да пътувам, да снимам и да си спомням истории, съвсем откъслечни, които ми е разказвал. Получи се наслагване на памет върху памет – кадрите носят едновременно спомена на баща ми за тези места и моя спомен за него. В началото снимах така, че местата да са разпознаваеми, но постепенно стигнах до друго решение: идеята за картичките и опитът ми да се свържа с баща си не са буквални, затова и снимките ми са метафорични. За куратор поканих Павел Червенков, който сподели, че никога не е правил подобно нещо, но съм успяла да го спечеля за проекта, защото е толкова личен. И двамата вярваме, че фотографията трябва да е точно такава, иначе е безсмислена. Стигнаха ни три срещи, за да изберем снимките за изложбата – останаха само девет.


И ТРЪГНАХ НА ПЪТ
Имам един кадър, правен през нощта в Тюленово, който не участва в изложбата, но ще влезе по-късно в албума към нея с още 30-40 снимки, правени за проекта през последната година. Напълно бях забравила, но с нашите ходехме в това село на море и постепенно започнах да се сещам за него. Баща ми имаше една весела снимка с негови приятели, фини младежи, с които седят на скалите в Тюленово и се смеят. Моят кадър обаче отива в друга крайност: той е опит от светлината да отида в мрака, от живота да отида при баща ми. В крайна сметка аз прожектирам собствените си надежди и очаквания към този невидим диалог, желанието да продължа някакъв разговор. И това е огледало, което ме връща към мен самата. Баща ми присъства на снимката, но никой друг не може да предположи това. И трябва да бъде точно така – всички хора, които са загубили бащите си, ще намерят пространство за собствената си празнота в тези кадри. Защото проектът е обобщаващ, той е за тъгата на всички.


ЗАЕДНО С ВСИЧКИ БАЩИ
Лиляна Якимова беше първият човек, който направи своя картичка към изложбата. Тя също изгуби баща си наскоро. Интересното е, че не му говори директно, а по-скоро споделя историята му с нас и ни показва касетка със запис на радио предаване, в което е участвал. Хрумването за стена с такива послания се появи в един разговор с Яна Тавание, която ме насочи да помисля за нещо повече от изложба. С времето идеята ми се разви и подготвихме картони във формат на пощенски картички, на които хората да оставят послание – текст, рисунка, снимка. Или пък предмет, каквото пожелаят. Надявам се после стената да излезе от рамките на галерията, защото вътре тя е повече артистична, отколкото социална, а аз искам да е публична и достъпна за всеки. Истината е, че в някакъв момент, пътувайки, си дадох сметка как празнотата след смъртта всъщност никога няма да бъде запълнена и всички тези емоции не могат да бъдат изведени докрай като физически предмет – било то снимка или нещо друго. Бях на ръба да се откажа. В това време обаче започнаха да ми пишат хора и да ми споделят истории за техните бащи, което ме накара да разбера, че този проект ще има дълбочина за всички, не само за мен. И ако снимките ми не бяха толкова лични, веднага би се усетило. Но аз съм напълно уязвима, свалила съм всички бариери и защити, така че хората също да могат да свалят маските си.


ТУК СТЕ, МАКАР ДА ВИ НЯМА
Има сякаш два подхода към смъртта: че трябва много бързо да се стегнеш и да продължиш да живееш, или че трябва да се затвориш вкъщи и да потънеш в депресия. И едното, и другото, са крайности, които никога не са работили. Мисля, че е важно човек да дава израз на всяка емоция, а не да замита скръбта си под килима. Ако всъщност успеем да поседим на едно място с нея и, вместо да се плашим, я прегърнем, ще бъде достатъчно. Ето я най-голямата награда за този проект – когато хората отидат в галерията и оставят посланията си, те отново ще се опитат да се сбогуват. Това е дълго и вечно сбогуване, то не може да бъде напълно завършен цикъл, но да останеш за малко с болката понякога стига.

Пощенски картички към баща ми на Вера Гоцева е в Credo Bonum oт 9 ноември (с откриване в 18:30) до 3 декември


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.