Архитектура с мисия


26 април 2018 текст Наталия Иванова
На Витоша сте, приближавате 2000м. Изведнъж температурата рязко пада с 20 градуса (напълно възможно), а когато влизате в близкия заслон, той "усеща" проблема, включва подово отопление, светва отвън и отвътре, активира видео връзка с Планинската спасителна служба, както и тъч дисплей, който докладва прогнозата за следващите часове. Ако реакцията ви е "да, някога в бъдещето", веднага рушим песимизма ви – описаният проект тъкмо спечели конкурса за заслон Три кладенци, отговаряйки на условието за архитектура, която ще е актуална и през 2050. Корпусът му събира идеите на общо петима архитекти (поздравления и за Даниела Славова, Иванка Иванова и Красимир Крумов), но днес се срещаме с ядрото на екипа – Мария Стайнова и Виолетка Славова. Двете делят опит още от УАСГ, специализират извън България, но се връщат и събират сили в общо студио. Името му е Lusio, а в портфолиото му намираме още два супер проекта – за "училище на бъдещето" в Берковица и за фоайето на детското отделение в Пирогов. Преди да чуем и за тях, говорим с Мария и Виолетка за това колко е важно да имаш доверие в хората и трябва ли ти хеликоптер, за да качиш бъдещето в планината.


ХУБАВОТО Е ОБЩА ГРИЖА
М: Интересно е, че и двете ходим на планина, а се оказа, че не знаем какво точно е заслон. Мислехме, че е по-скоро хижа, като този на Тевно езеро. Стана ясно обаче, че заслонът е постройка, която на първо място трябва да спаси живота ти и е важно най-вече да има стени и покрив, които да те пазят от вятър и дъжд. Едва сега научихме също и че Витоша е една от най-смъртоносните планини в България.
В: Първото нещо, което направихме, е да говорим с хора от Планинската спасителна служба, фрийрайдъри и туристи, за да разберем сложността на една такава постройка. Изведнъж обаче се оказа, че в тази информация има много сблъсъци на интереси, от които и ние в екипа бяхме повлияни. Появи се конфликт: заслонът е място, където човек да оцелее, но не трябва ли все пак и да се чувства добре вътре? Така се зароди въпросът дали да не го направим нелицеприятен, за да не са изкушени хората да влизат и да избегнем вандализъм. Накрая го конструирахме така, че да реагира със сензори спрямо ситуацията и да се адаптира към планинарите, които бедстват или са на почивка.
М: Основната критика беше, че заслонът ни е твърде скъп, че трябва да се поддържа и хората все пак ще го съсипят. Това обаче ни накара да се замислим, че никой всъщност не обича да руши и обикновено го прави, когато нещо вече е счупено или надраскано. В такъв случай, ако все пак има някакво проявление на вандализъм, но го поправяме веднага, лека-полека това поведение ще изчезне. Краси Стоянов, който е член на журито и заклет планинар, възприе тази идея като мисия. И тя е точно такава – да покажем, че имаме вяра в хората и с този заслон им гласуваме доверие.


БЪДЕЩЕТО Е СЕГА
М: Вярно е, че заслонът ни е много "умен", но това въобще не е самоцелно. Идеята ни беше да решим редица проблеми, а заданието "архитектура на 2050" ни даде възможност да се развихрим повече. Може би звучи футуристично отстрани, но всъщност материалите и технологиите, които сме заложили в проекта, не са кой знае какво и се предлагат на световно ниво и на нашия пазар. Реално всички умни апартаменти и сгради работят на този принцип. Струва ни се, че това е бъдещето – в един момент сградите сами ще се грижат за себе си. Иновацията при нас е по-скоро, че качихме тази идея в планината.
В: Впрочем сега говорим най-вече за дигиталните технологии в заслона, но в него има и много други. Той е модулна конструкция и трябва да бъде сглобен в лабораторни условия, а след това да бъде пренесен горе с хеликоптер. Но и тази иновация е породена от обстоятелствата – мястото за заслона е в резерват и ако там мине кола, тя ще повлияе на флората за следващите 100 години. Това е едно от нещата, които ни мотивираха още в началото – че има много нива на сложност и провокира към мислене.

ВЕРИГА С ОТВОРЕН КРАЙ
В: Първият конкурс, в който участвахме заедно, беше за студенти и млади архитекти с тема Училище на бъдещето. Организаторът Академия Градът ни даде възможност да изберем между няколко сгради, а ние се спряхме на проект за няколко класни стаи в Берковица. Освен стандартна презентация, учителите там бяха приложили и рисунки на децата, които показват какво те си представят в своето училище. Това ни грабна, а така те свършиха и половината от нашата работа. За радост ръководството ни гласува пълно доверие и ни даде възможност да изпълним сами проекта си, което не се случва често.
М: Още в началото бяхме изненадани от това училище, защото вътре имаше станове за тъкане и кухня, в която децата да готвят. Решихме да дораз­вием пространството в тази посока. Хлапетата например искаха бункер, затова им направихме хралупа, където да се крият и катерят, сложихме и люлки. А вдъхновени от чергите, които там тъкат, оставихме част от интериора недовършен, за да могат те сами да го дооформят.
В: Опитахме се и да развържем ръцете на учителите, като им дадем възможност да провеждат занятията си по 100 различни начина. Цялото пространство може да се изчисти от масите, а на земята има килими, където децата да седнат. Вероятно всяко училище трябва да гони някакъв домашен уют и човек да чувства, че може да си събуе обувките.
М: Важен елемент беше и работата ни с илюстратора Андреа Попйорданова. Искахме да има нещо в пространството, което децата да усещат като свое и да ги вдъхновява да се изразяват. Това беше и главната задача на Андреа, която сама интерпретира и приложи идеята на практика. Винаги се стремим да работим и с хора от други области, които също да споделят опит и мнение, защото архитектите имат склонността да се ограничават с определени знания, от които понякога е нужно да излезеш.


СИЛАТА ДА НАБЛЮДАВАШ
В: От участието ни в конкурса Малки герои за обновяването на детското отделение в Пирогов имаме различен опит. Неговата цел беше да събере всякакви идеи за интериор в посока рисувани герои, морско дъно и модерни мебели. Ние не спазихме съвсем заданието, в което не се търсеха предложения за намеса в стени, врати или фасади, каквито все пак дадохме. В работата по един проект се случва да откриеш проблеми, които няма как да се направиш, че не си видял.
М: Решихме да се фокусираме върху фоайето на отделението, може би защото смятаме влизането в една сграда за ключово за цялото ти преживяване вътре. Прекарахме в него часове наред, наблюдавайки хората, и много неща ни направиха впечатление – как например една жена слиза от такси с детето си на ръце, но не може да влезе, защото трябва да се обърне и да натисне вратата с лакът. Кабинетите навътре също се откриват трудно, което допълнително повдига и без това високото напрежение. Друг проблем се оказа регистратурата, която буквално е затворена крепост с едно малко гише. Помислихме, че е така заради родителите, които не оставят служителите да работят спокойно, но стана ясно, че хората зад гишето са специалисти и трябва да имат видимост към улицата, за да преценят за секунди дали детето е за шокова зала.
В: Излязоха няколко важни неща, които описахме в проекта (награден с поощрение – бел. ред.) и се надяваме хората от отделението да ги използват. Тук трябва да кажем обаче, че оригиналната идея на конкурса е много хубава, а Four Plus са се справили чудесно с изпълнението. Има статистики, които показват, че рисунките в болничната стая разсейват децата и им помагат да се излекуват по-бързо.

С ПОГЛЕД НАПРЕД
В: Първото нещо, което ми идва наум, че бих направила, е библиотека в София. Или по-скоро културен център, защото това понятие вече остарява. Наскоро участвахме в един европейски проект в Дания, свързан с иновациите в училище, и бяхме на място, където хората в града се събират, четат, обменят идеи. Нещо като алтернатива на това какво да правиш след училище, вместо да отидеш в мола.
М: На мен пък много ми се иска в градската среда тук да се появи нещо, което да покаже, че дизайнът има значение и че е време хората да изразяват изискванията си. Тук сякаш още го има моментът "архитектите знаят по-добре, аз нищо не разбирам" и вероятно затова всички се радват, че нещо е ново, макар и направено с лоши материали. Иска ми се културата в това отношение да се вдигне, заедно със самите изисквания към средата. Може би по тази причина толкова много ме блазнят проектите за обществени пространства и сгради. У нас хубавият дизайн обикновено остава в частните домове и не е достъпен за хората, а би било супер, ако те чувстват, че някой го е грижа и е отделил пари за споделените пространства.


Lusio e на facebook.com/lusioarchitects
Подробности за заслона Три кладенци вижте на bring.bg


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.