Първа среща с Богдан


26 юли 2018 текст и снимки Наталия Иванова
Досега бяхме виждали само левия профил на Средна гора от височината на Балкана, но след изкачване от полите до върха ѝ я познаваме малко повече. Не че няколко часа стигат за това, но щом успяваме да се върнем, значи срещата ни с планината е минала добре.


Вече близо два часа се движим по Подбалканския път и си припомняме защо не е лоша идея да поемеш по него, ако времето не те притиска. Пейзажите от двете му страни още не са изсъхнали от слънцето, слънчогледите са ярки, макар и понатежали, а шосето не е изолирано от живота наоколо, както магистралата. Вървим към Копривщица, но няма да останем там – в края на града започва маркираната пътека към връх Богдан, най-високият в Средна гора, по която и ние ще тръгнем.

За да я хванете, прекосете централната улица край река Тополница и оставете колата си там някъде. Нашата паркираме в 12 на обяд, спокойни, че денят е дълъг и все още хладен за сезона, който днес все пак напомня лято. Наоколо има табели към пътеката, но и местните ще ви упътят: най-общо трябва да завиете вдясно, а след това да продължите напред по черен път, който поне 3-4 километра ще делите с трактори, комбайни и земеделски машини, защото е обграден от ниви. Добър ориентир е и реката, която също ще продължи да криволичи около вас, но бъдете зорки за маркировката в червено – макар на моменти цветът да липсва, по петите ѝ ще подминете малък заслон, а след него ще видите важна отбивка надясно, откъдето пътеката продължава нагоре.


Ние обаче скъсваме с нея по-рано и по препоръка на GPS-a ни се отклоняваме по почти неотъпкана пътека. Излишно е да казваме, че това не е добър ход, освен ако не държите да се приберете с по-интересни истории. Ние например бяхме забравили, че Средна гора е дом на диви прасета, но разровената земя в гъстите дъбови гори бързо ни го напомни. По-късно подозрението ни беше подкрепено от деликатно грухтене, на което отговорихме с неочаквана бодрост, извела ни след около час от добре населения свински хабитат.


Ето че отсреща е Стара планина. Погледната оттук, тя е безкрайна, профилът ѝ се вие в най-различни форми и релефи, които се издигат отгоре ни величествено. Докато гледаме към нея, усещам над главата си необикновено, плавно движение. "Прилича на граблива птица", коментирам, а скоро става ясно, че тук е едно от малкото места, на които гнезди царският орел. При едва 28 двойки в целия свят и досега не знам дали късметът ни е бил чак толкова голям, че да видим една от тях.

По пътя напред (вече маркиран) наближаваме и хижа Богдан, изгоряла заедно с шест бунгала преди повече от 20 години. Ако вече сте стигнали дотук, върхът не е далече, но не разчитайте на гледка. Богдан е скрит сред буковете, между които ще тръгнете, и ще е истински странно, когато след половин час ходене без никаква индикация изведнъж се окаже, че сте на върха, висок скромните 1604м. Честито! Ние се озоваваме и сред голяма група туристи, което прави преживяването още по-особено – сякаш сме стигнали плешивото теме на иначе гъста прическа и мястото е малко за всички.


Затова и бързо потегляме към хижа Средногорец, на около час разстояние от върха, където да си починем. Пътят е главно по билото и компенсира гледката на Богдан – на север пак се откриват панорами към Балкана, а на югозапад личи силуетът на Рила. Скоро ги сменя друга, по-млада гора, която стига до голяма порта. През нея трябва да влезете, а стотина метра по-навътре ще подминете редица бунгала, места за барбекю и изоставен павилион. Не трябва да ви учудва и ако се окажете насред стадо коне – на хижаря са и едва ли ще ви обърнат внимание.


В Средногорец ни посрещат топло и със студена бира. Обикновено имат супи и скара, а кюфтета правят и от диви прасета, чийто лов, както разбираме, е позволен. Освен тях, по пътя сме могли да срещнем и мечка, която напоследък разравя мравуняците наоколо. След като чуваме за късмета си да оцелеем, се мушкаме в стаите си – в случая с по две легла, но в хижата има различни конфигурации от 10 до 15лв на нощувка, като е добре да се обадите предварително. Банята е една на етаж, но пък е след ремонт, както изглежда е и цялата сграда с веранда отпред, на която посрещаме вечерта.


На следващия ден изминаваме същите четири часа и половина по пътя обратно, но спазваме маркировката по-стриктно и внимаваме да не раздразним някое прасе. Бавим се и малко повече под буковите сенки, за да ги запомним добре и да бягаме там през седмицата – не е измислица гората и щастието съществува. Докато в София, още на влизане виждаме, отново вали.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.