История на вещите: Мартин Пенев


9 август 2018 текст и снимки Севда Семер
Срещаме се в апартамент с лампа-странно цвете, което расте от тавана насред парче изкуствена трева, с дружелюбно куче-робот в коридора и стар часовник на лавицата, облепен с космат текстил. Всички те идват с история, но днес слушаме за мечета, тигър, елен, вълшебна пръчка и още няколко важни предмета около Мартин Пенев. Той е носителят на БАЗА за тази година – наградата за съвременни млади художници, която ще го заведе на резиденция в Ню Йорк през 2019. Отделно е учил теология, после минава през дигитални изкуства и представления, преди да разбере, че при тях е натрупал излишни багажи, които всъщност не му трябват, за да си върши работата. Оттогава идеите му се канализират в инсталации. В СГХГ сега още стои неговото Нежно притискане от обстоятелства – меки плюшени фигури, смачкани от остри камъни или болезнено хванати между сухи пръчки и въжета. Какво предстои нататък засега не е ясно, защото Мартин е в момент на пауза и преосмисляне. И какво занимава художника в почивка? Много неща, които разбираме от човек, който трудно поддава на въпроси, но лесно изважда от ръкава си истории с няколко пласта смисъл.


Тази глава всъщност беше маска от представление – Кардиограма. Правих го с Виолета Витанова и Станислав Генадиев, които са танцьори и хореографи. След като спря да се играе, известно време си пазех костюма, докато един ден не се сетих, че вкъщи имам глава на елен. Преработих я малко, боядисах я, добавих брокат, за да стане натрапливо кичозна, и я сложих в коридора като трофей. Това е някакъв несъзнателен мой жест, който показва, че съм постигнал нещо. Скромно, според силите си – не говоря за художествените качества на представлението, нито за моите умения по онова време, просто реших, че мога да си я сложа вкъщи и да се чувствам горд. Тоест за мен главата не е артефакт, не бих я показал в изложба, а е някаква лично моя щуротия. Когато излизам с по-големи обекти през вратата, често я блъскам, тя пада, навсякъде се разпръсва брокат – ето че имам и интеракция с трофея, не само го забелязвам, докато минавам.


Намерих това кенче на плажа в Палма де Майорка. Много ми харесва като обект, природата си е свършила работата с цялата тази ръжда. Първо го взех, за да го изхвърля, където трябва – макар че "където трябва" е просто друго място, различно от плажа. Кенчето няма как да изчезне. В крайна сметка реших да го запазя. За мен то е физически израз на идеята, че сме свързани и отговорни едни към други, дори да не се виждаме. В същата логика например на брега на българското Черноморие намирам опаковки на продукти от Турция. Световният океан като система си разнася разни неща наляво-надясно и това, че ти тук си се отървал от някакъв боклук, не означава, че той изчезва – напротив, просто се озовава някъде другаде. Кенчето ми напомня за отговорност, за отпечатъка, който правя с всяко действие, за свързаността ми с всички други и с всичко друго и за мислене преди консумиране. Консумиране не само в пазарния смисъл, а във всякакъв.


Това е един много зле направен и страшно грозен тигър, подарък от добри приятели, които са го намерили в китайски магазин. За мен е като знак за предупреждение – винаги да имаш ирония към себе си, да не се мислиш за велик, ами да поддържаш един вид присмех към собствените си егоистични импулси. Фигурката страшно ме забавлява: едно гордо и грациозно животно, което тук е съвсем друго нещо. Наистина вярвам в силите, които можеш да получиш, ако се надсмиваш над себе си – не като се самонараняваш, а като си знаеш слабите места и не се правиш на особено важен. Колкото и да е смешно, хуморът е нещо много сериозно.


Тези мечета условно ги наричам Време. Също като елена, и те изпълняват друга роля – не че ги крия и са тайна, но си ги правя за себе си, не бих ги показал в изложба. И двете са плюшени, но покрити с много пластове латекс и после притиснати в кутии-рамки. Когато правя плюшените неща с латекс, винаги си мисля едно – все едно спекулирам с това, че те са сякаш древни. Мекостта им сега е заменена с твърдост, а с притискането се пропукват, така че има и някакъв разпад. Това са антични артефакти, замразени в даден момент – притиснати, заключени във времето. Същевременно обаче са отворени за наблюдаване като някакъв вид саркофази на по-особена персона. В самите тях няма нищо драматично, не ги намирам за тъмни и черни обекти. Това, което исках да направя с тях, беше вид реакция: между импулса ми да създам нещо и периода, който му е нужен, за да узрее то, минава едно време, което страшно ме притиска и тревожи. Имам проблем да чакам, когато съм убеден, че нещо има да се случва.


Това е от ретроспективната изложба на Лъчезар Бояджиев в СГХГ тази година. На една стена от гипсокартон имаше огромен принт на излята площадка, върху която са поставени столове, обърнати към далечината, към полета и планини. Нещо като специално изградено място за гледане, ВИП ложа за наблюдаване на всичко. Лъчезар Бояджиев избра да ми го подари като вид благодарност, защото бях един от хората, които помагаха за изложбата му. Харесва ми този фрагмент – отблизо е много пикселизиран, но това е ръбчето на бетонната площадка. Има напрежение между направеното от човека и дивото, естественото, органичното. Едновременно с това тук е краят, мембраната, където се случва комуникацията между цивилизацията и природата, за която все още говорим като за друго място, макар че сме едно. Ръбът също така е остричък и можеш да си чукнеш главата и да се нараниш. Всички, които помагахме за изложбата, приехме задачата с голямо удоволствие. Отделно от него взех за себе си и усещането за група и общност, което много ми хареса – чувството на социално спокойствие.


Ето я моята вълшебна пръчка. Когато я открих, бях със същите приятели, които ми подариха тигъра – те са повече маниаци на пръчките сами по себе си, докато аз напоследък обичам да ги вкарвам в контекст. Намерих този клон, паднал от тежестта на снега, през 2017, а камъчето на върха е от скали в Африка, подарък от един симпатяга. И това отново е в стила на тигъра – не се взимам насериозно, като си правя вълшебна пръчка или като я показвам сега. Всъщност напротив, надявам се да можете да се насладите на цялата детинщина тук. Все пак никога не насочвайте вълшебна пръчка към човек! Тя си е най-вълшебното нещо. Закачен на моята е и друг обект – за да е малко по-натруфено, но той има отделна история, която следва.


Халката се чувства най-добре върху пръчката, бижута иначе не нося. Историята е, че веднъж, разхождайки се из Витоша край една рекичка, в далечината сред камъните по брега видях малка ниша и веднага си казах – ето, тук със сигурност трябва да има нещо. Отидох, наведох се, и вътре в дупката стоеше този пръстен. Взех го без да се изненадвам, че там наистина е имало нещо. А след като то е там и аз знам, че е там, значи вече си е мое – каквото и да е. Оттогава съм добил самочувствието, че ако имам натрапливото усещане да отида някъде и да намеря нещо, трябва да си го потърся. Винаги се оказва, че предчувствието ми е вярно. Говоря вече по-поетично, не само за дупки в земята, но и за срещите с хора и изобщо за случването на нещо.

Обектите Нежно притискане от обстоятелства на Мартин Пенев са в изложбата на номинираните за наградата БАЗА в СГХГ до 12 август


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.