По пътя: между Лещен и Ковачевица


6 декември 2018 текст Севда Семер
Изчезваме от София в петък вечерта, не защото няма кой да протестира срещу задръстването на излизане от града или шофирането на фарове. Има, но преглъщаме тези неудобства с мисълта да се събудим с горещи мекици в Лещен.


След тричасово пътуване, чаша вино и бърз сън (защо на чист въздух се спи по-бързо?), на сутринта не само над мекиците се вие облак – цялото село е потънало в мъгла. През 1891 Георги Стрезов – учен, историк и юрист, автор на пътеписи – казва, че "като най-затънтено в Лящин селянете са страшни суеверци. За да се лекуват или съветват от цялата околия, дохождат при врачките в Лящин". Днес ние идваме за друго: разходка през селото разкрива знака на тези минали векове по каменните къщи и в традиционната храна (впрочем навсякъде са се сетили, че най-ценен е качамакът, тази скромна царевица, и цената му тук може да е и три пъти над всичко останало в менюто).


Мъглата бавно се повдига и под нея цялата гора блести в последното слънце. Планът ни е да тръгнем по екопътеката към Ковачевица, времето е меко, а въздухът – бистър и спокоен като повърхността на езеро. До нас достигат ароматите на трева и хвойна, но погледът не остава дълго в краката – гледките са щедри и красиви дори в този сезон между зелените листа и бялата зима. Така и не откриваме маркировка и вървим, водени от интуиция и GPS, който се губи малко преди нас. Следващият път ще търся по-видима пътека, казвам си – засега търся само река Канина, главен ориентир за маршрута.


Вместо реката, срещаме Владо Рибата – днес овчар, някога гъбар, когото питаме за посоката, а той отговаря с "ще ви заведа". Започва да подскача надолу по склона и групата ни го следва, докато мърморим нещо в смисъл, че е израснал с тези планини и няма защо да се чувстваме зле за бавния си ход. Оставя ни на пътеката със съвет на уста: "Виждате ли и един бял косъм на главата ми? Нямам, защото работя с животни, не с хора". Хуморът също пази от прошарване, стискаме му ръка и продължаваме.


Минаваме през каменен мост, през водопад, през сгъвки в планината, които разширяват дробовете, през разговори и мълчание и през прост асфалт, от който прегладнели ни взимат с кола познати, също тук за уикенда. В близката Ковачевица, прочута от векове със строителите си, държим в ръка най-големия жокер: адреса на Братята, кръчма с нанизи сушени чушки по фасадата, известна с лютите шеги на съдържателката (която може и да ви накара да сложите дърво в камината, ако сметне, че ви е студено). Тук опитваме домашната ракия, местните специалитети, туршията. След дълъг и бавен обяд като този никой не го е срам да приеме предложението да бъдем закарани обратно с кола.


В събота вечерта уикендът ни изглежда на привършване. Утре ни чакат само кратка разходка и последната порция мекици, преди София да ни повика обратно. Във вилата, която сме наели, цялата дърво, камък и стъкло, гледаме как слънцето облизва за последно върховете на дърветата, докато в камината припуква огън. Малко по-късно ще се завием на дивана с родопски одеяла, ще ядем от соленото домашно сирене на Братята, ще препичаме филийки и ще говорим за това как на върха на планина или на тротоар в града безпокойството понякога среща противоотрова в мисълта: аз просто съм. И това е май достатъчно.

Ето – в "Лящин" все пак и ние се лекуваме и съветваме.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.