Пешеходен град


29 август 2019 текст и снимки Севда Семер
Към края на още едно лято, в което по улиците видяхме всички – може би и вас? – излезли на дълги разходки, чертаем маршрут в нашия град, чудесен за вървене.


Приятели казват същото, което случайно чувам хора на светофара да си говорят: колко километра са изминали според телефоните си днес, вчера, миналата седмица, рекордно за месеца, средно дневно до работа. София го позволява – не е чудовищно голяма, но има достатъчно интересни квартали, в които да се изгубиш. Все повече хора говорят за разходките – дребно хоби, което откриваш случайно. Даже не знаеш, че е твое, преди някой да ти го посочи или внезапно да го забележиш.

Да вървиш из града е като огромен маршрут в музей, в който се срещат статуи на конници без глави по хълмовете на Редута, а малко по-надолу из квартала – и таен пейзаж над центъра, от който София изглежда почти далеч. Има и керамична гъба, изникнала до тротоар в Изток; западнали градинки и поддържани квадрати зеленина около блокове; или ателие на художник, който сутрин изкарва огромни платна да съхнат на тротоара до студио за татуировки. Зимата можеш да влезеш на бърз ход в Южния парк и внезапно да забавиш крачка – тихо и нереално е сред дърветата. Особено следобед, когато кучетата по-рядко изкарват стопаните си на разходка.


Градът е диалог, в който твоето състояние е също толкова важно за тона, колкото и самите улици. Веднъж в рядко настроение на мелодраматизъм минах покрай солидната сграда на Операта, заобиколих я откъм Дондуков и свих с нея покрай малките улички. Там вдигнах поглед към отворен отсреща прозорец, от който се плезеше тъмночервено перде, и чух как някой се упражнява да свири на пиано. В други моменти съм се разхождала из Лозенец, където ти се струва, че заради дърветата е далеч по-хладно от твоя квартал; и с приятел сме си говорили в коя от къщите с големи дворове бихме живели. Посочих една за себе си, вратата се отвори и излезе жена, облечена по същия начин като мен. Бързаше за някъде.

През юли и август слънцето залязва точно по средата на Цар Симеон. Можеш да гледаш отдалече празния Женски пазар и живота на магазините около него, а можеш и да влезеш – продавач винаги ще те почерпи с прясна тулумба на клечка, ако си купиш вода. Няма значение, че не обичаш точно този сиропиран десерт, ще ти стане мил. А можеш и да вървиш дълго време с примижали срещу слънцето очи, да не се отбиваш никъде, да плуваш в гъстата медена светлина. После да свиеш в случайна пресечка и да се загледаш в частен двор в Ючбунар, кръстен също Еврейския квартал, макар че тук са живели хора с всякакви истории и корени.


Приятелка ми разказваше, че ако се разхожда сама, така се улисва, че може да види например красиво стълбище през отворена стара врата и да влезе, без да забележи охраната отстрани. Той пък веднага я вижда и пита по каква работа е там. Случвало й се толкова често, че открила стратегия – изречението "аз съм художник" се оказало стоманено обяснение (иначе тя е учителка). Разказва как в отговор хората кимват сериозно и с разбиране. Погледът й вече не е натрапник, а комплимент. Стойността му се е покачила. Особено ако съвсем скоро след това тя го отведе на друго място, излизайки преди охранителят да си смени мнението за нуждата от изкуство.


Никога не съм разбирала хората, които смятат, че можеш да получиш добра идея, докато седиш на стол; или че разходката е безсилен инструмент в разсейването на тежко настроение. Което не значи, че съм склонна да митологизирам това действие или да виждам спасителен отговор в него. Колкото повече време прекарваш по улиците на града, толкова по-често виждаш и процепите, разбитите тротоари, дупките, дворовете, които имат нужда от чистене, усещаш мръсния въздух, твърде многото автомобили. Проблемите се набиват. Може би всеки ден на път към работа минаваш и покрай един и същи човек, протегнал капак от кутия за бонбони почти небрежно, все едно едва забелязва, че го държи. Не се правиш, че не го виждаш, напротив; но погледът и стотинката ти имат само дребно значение и не могат да променят нищо по-голямо. По-добре да го приемеш, вместо да се взимаш за твърде великодушен.

Да оставиш обувките си да облизват тротоарите стъпка след стъпка е по-лично от дистанцията, която ти дават колелата под теб, ако си в кола или трамвай. Да вървиш прави уязвим погледа ти, пред който на бавна скорост минават всякакви неща. Ако с времето си се превърнал в машина за мнения за София, както много хора са, се дразниш адски. Но срещаш и причините да вярваш, че може да е по-добре – някъде някой е положил лична грижа, която си личи. Другаде чуваш разговор и ти става смешно и леко.


До не толкова отдавна градът ни не ставаше за ходене. Колите навсякъде бяха паркирали по тротоарите, чак до самите сгради. Сега само си го спомняме и дано пак така след години да ни се вижда нереален сегашният момент, в който почти няма велоалеи. Може би един ден София ще е станала град за велосипеди и електрически тротинетки. Но дотогава известна мисловна дисциплина в забелязването на детайлите около теб я прави отлична за вървене. Можем да го приемем за интересна тукашна особеност, подобна на друга черта – настояването ни да се срещаме по пейки в парковете от първия момент, в който се появи бледо слънце, до последните му дни, когато вече сме с якета. Просто още един градски ритуал. Вие колко километра минахте вчера?


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.