Нещата от живота: Ясен Григоров


23 ноември 2017 текст Наталия Иванова
Нарича себе си разказвач на истории. И е точно такъв, докато илюстрира детски книги (към издателство La Joie de lire в Женева, а през 2015 и за нашето Точица) и когато режисира филмите си – експерименталният Дървеното езеро, първото българско мокюментъри Малък-голям и семейният (не точно детски) Лили Рибката с премиера на Киномания на 25 ноември.


Последният описва като "приказка за метаморфозите на едно дете", което се превръща от момче в момиче и обратното, а в разговора ни разбираме и откъде в реалния живот на Ясен започва нишката на този магичен сюжет. И не само: той е адски увлекателен разказвач и без да държи молив или камера – дотолкова, че успяваме да запишем само част от историите му и не ни остава място за поуката. Затова алтернативно ще започнем точно с нея: "Кажете на хората да не се отказват да правят нещата, които искат, защото другото е безсмислено".


НАЧАЛОТО
Ако е вярно, че първите седем са най-важни, моите са белязани с вкусове, аромати, цветове и едно съвсем различно отношение между хората в Мароко, където баща ми беше учител по химия. Той много обичаше да ми разказва приказки с точно определени герои – Звънко и Сивушко, които илюстрираше по собствен, доста наивистичен начин. Сега осъзнавам, че така ми е дал вкус към разказа, придружен с рисунка. Първият човек, който ме насочи, обаче беше Михаил Камберов, при когото ходех на уроци по рисуване. "Начинът, по който наблюдаваш света, прилича на този на илюстратор", каза ми той. Тогава не съм се замислял за професионалното си развитие, просто исках да съм художник – за ужас на моите родители, които се опитваха да ме насочат към съвсем други неща. Затова и бяха щастливи, че се връщам в правия път, когато ме приеха във френската, а не в художествената гимназия. Ударът върху самочувствието ми обаче беше голям, две-три години страдах за това, че не ме взеха там, където аз исках. И все пак не става да се откажеш напълно от нещо, което ти идва отвътре, затова започнах да търся начин да вляза в Художествената академия.


ЗАВОЙ ПЪРВИ: ФРАНЦИЯ
Не ме приеха илюстрация в Академията, което беше идеалният ми план. Тогава изобщо не съм мислил да заминавам в чужбина, харесвах този пънкарски, хаотичен живот в София, някак отговаряше на младостта ми. В онзи момент брат ми работеше като квантов химик във Франция и беше станал доста търсен млад учен. Каза ми: "Ела да учиш тук, ще поема първата година, а после ще се оправиш". Така ме приеха в училище за комикси и разказвателни изкуства, където изкарах три години, докато не се разболях от скорбут. Беше страшна мизерия, родителите ми нямаха възможност да ме издържат, нито пък брат ми, в един момент живеех в апартамент с четирима мароканци и нямаше какво да ядем месеци наред. Търсех работа непрекъснато, но беше много трудно да се намери каквото и да било. С един приятел в отчаянието си дори кандидатствахме за стриптийзьори. Казах си, че няма смисъл и се върнах в България. Успях да се прехвърля и вече бях студент по Илюстрация във втори курс. По този начин, с голяма заобиколка, сбъднах мечтата си.


ЗАВОЙ ВТОРИ: ШВЕЙЦАРИЯ
След това хич не ми се тръгваше от България, но брат ми замина за Швейцария и предложи да отида пак при него и да се запиша в академията там. Ето как се оказах в Женева, където се хванах да работя какво ли не, докато едновременно търсех издател за моите илюстрации. Обикалях от врата на врата с портфолио, звънях и чаках да ме приемат. Накрая привлякох вниманието на едно голямо издателство, връчиха ми текст и ми казаха да го илюстрирам. Собственичката му Франсин Буше все ме връщаше с думите "не е това, което очаквам", без да ме отхвърля напълно. Трябва да съм бил много глупав човек, защото ако бях нормален, щях да се откажа. Цяла година мина като сън, като игра на котка и мишка. Бях смачкан, защото в академията имах самочувствието на добър студент, а сега сутрин бях чистач, вечер – пиколо, а през деня – отхвърлен илюстратор. Един ден обаче тя просто каза "това е!", издаде нещата ми и всичко се завъртя. Последваха още много книги, награди, почувствах се сигурен в себе си. След време отидох при Буше с два нови проекта, убеден, че моментално ги взима, но тя ме посрещна с "няма да те издавам повече, докато не направиш нещо различно". Обидих се. А после се ядосах, защото ми даде да илюстрирам супер скучен текст с малки изречения за животни, писани от един класик във френската литература. Много вехти, отживели като език. Нямах никаква представа какво трябва да направя...


УРОКЪТ
По онова време ходех доста по фестивали и се фуках с илюстрациите си, беше ми много важно да ме харесват и да ги зашеметявам с нещата си. Един ден обаче, на път за форум във Франция, изгубих папката си с оригиналите на гарата. Тогава четях книгата По следите на ангелите пазители на сръбския журналист Пиер Йованович, който разказваше как веднъж инстинктивно се навел и в същия момент един куршум минал зад гърба му. Чудеше се какво го е подтикнало да се наведе. Постепенно книгата стана много религиозна и я изоставих, но след инцидента с папката бях тотално отчаян и един ден я разгърнах отново. На страницата пишеше 2 октомври – точно датата, на която бях изгубил илюстрациите си. Навързах всичко в моя си логика: загубата, отказа на издателката ми и присъствието на някакъв ангел, който иска да ми каже, че вървя по грешен път с това самовлюбено отношение. Така си подредих нещата в главата и тръгнах в много по-непретенциозна и чиста посока. Взех книгата, която Буше ми беше дала, нарисувах я за 20 дни с химикалки върху подръчни материали, занесох я и тя ми каза "А, ето това исках!". Получих за нея награда от фестивала в Болоня (най-големият за детска литература в света – бел. ред.) и поех по напълно нов път с илюстрацията.


ПРЕХОДЪТ
Въпреки че вече живеех добре, всеки декември трябваше да ходя в полицията в Женева и да обяснявам какво правя още в тяхната държава. Накрая реших, че се връщам, а и през 2001 нещата в България изглеждаха доста обещаващо. Започнах работа в рекламна агенция, за което никога не съм мечтал. Рекламата също е разказвателно изкуство, но не бива да забравяме, че първата ѝ цел е да продава. Друг е въпросът, че ние, тайно и тихо от клиентите, прокарваме с нея и естетически стойности, което също трябва да се помни. Така през снимането на клипове открих удоволствието да видиш как историите ти се превръщат в сторибордове, а после – в кадри. Покрай това дойде и желанието ми да режисирам. Цели 4 години снимах абсолютно неподготвен теоретично, докато операторът Мартин Димитров не ме подтикна да завърша НАТФИЗ. Настояваше, че ще ми е полезно. Там попаднах на третия учител в живота си след Камберов и Буше – проф. Людмил Стайков, който ме завладя точно за пет минути. Той е огромен педагог. Човек може да е изключително талантлив в областта си, но не всеки може да предава знания, енергия и самочувствие, като него.


КИНОТО
Филмът, който запали в мен желание изобщо да се занимавам със снимане, е Порейки вълните на Ларс фон Триер. Бях на около 25 и до днес не съм гледал друго нещо така: с всички сетива, лепнат за екрана. Мотивацията ми за Дървеното езеро беше, че искам да снимам един такъв експериментален филм и ще го направя, независимо от всичко. Разлепих плакати в София, на които пишеше, че търсим актьори за филмова продукция. Дойдоха хора, на които дадохме декларации, че се отказват от всякакви претенции върху резултата. Разбира се, те имаха избор да си тръгнат. Останалите в залата преживяха нещо като кастинг с много неудобни въпроси, който записвахме с камера. Липсата на себеуважение в такава ситуация ме вълнуваше като тема, особено в този период, който съвпадаше с началото на формати като Биг брадър – най-голямото падение на телевизията за мен. После Дървеното езеро беше поканен на Златна роза, а на пресконференцията една кинокритичка взе думата и каза: "Колеги, нека не обръщаме внимание на едно случайно явление, за което няма да чуем никога повече". Това отношение ме накара моментално да се хвърля в правенето на втория ми филм Малък-голям – за да докажа, че първият не е случайност.


РИБКАТА
Трябва да пазиш възможно най-бистри спомените си от детството, защото те са важни за връзката с децата ти, когато станеш родител. Лили Рибката е филм точно за този мост. Както и за моето усещане като малък, че баща ми има по-силна връзка с брат ми, който като него се занимаваше с математика и химия. А аз рисувах, ходех с дълга коса и това го дразнеше, казваше ми, че съм заприличал на момиче. Тази идея, че не съм достатъчно мъж за баща си, ме тормозеше. Затова сега се старая да отдам уважение и внимание и на момчешкото, и на момичешкото в двете ми деца (момче и момиче – бел. ред). Синът ми също играе във филма. След като участва в няколко рекламни видеа, го попитах дали иска да се яви на кастинг, а после го поставихме в една и съща ситуация с всички останали – наложи се дори да ми се представи, когато влезе. Два месеца по-късно бяха останали той и още едно момче, между които трябваше да избирам. Там бащинството ми вече надделя, защото и двете деца заслужаваха ролята, но просто нямаше причина да не взема сина си. Пък и това е нещо, което ще ни свързва винаги.

Лили Рибката на Ясен Григоров е на Киномания на 25 ноември от 16:00 в Люмиер Lidl


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.