Хора, пътища, уроци


21 декември 2016 текст и снимки Вера Гоцева
Пътуването винаги е нещо лично. Дори когато си с други хора в колата си. И именно защото е лично, преживяването на път винаги те води до по-дълбоки процеси. Понякога искаш да ги осъзнаеш, друг път – не. През 2016-та започнах да пътувам много активно из България и научих няколко важни неща.

Първото, с което се сблъскваш челно на път, е идеята за непривързаност. Колкото по-малко се привързваме към места, хора и вещи, толкова по-добре. Когато пътуваш често, всяка улица започва да става позната, всеки хотел е дом за малко и всеки срещнат човек е личност, която може би няма да видиш никога повече, затова и си струва да й отделиш цялото си внимание, дори само за петминутен разговор. Пътувайки разбираш също, че най-здраво сме привързани към собствените си вярвания. Към нагласите си, очакванията към другите и самомнението си за нас самите. За щастие на път губиш голяма част от тези илюзии на ума. Поне за малко.

Второто, което те сварва неподготвен, е изумителната красота. Страната ни е ужасно красива. Звучи клиширано, но е факт. Когато я обикаляш от изток на запад, на север и на юг, виждаш толкова много страхотни места, че ти се плаче. И ако има битка, която бих водила до край, тя е красотата да не бъде заключвана в слогани на политически обещания, мафиотски туризъм и краен национализъм, а да бъде видяна, усетена, преживяна и да стане част от онази човешка обич, която би накарала всички ни да пазим повече природата си. Защо? Защото една разходка в гора от вековни смърчове много бързо ти подсказва колко си нищожен в сравнение със земята.


Пътуването е голямо предизвикателство, защото подлага на тест всичките ти връзки. На път много бързо разбираш кой човек ти е важен, и кой не. Не знаеш колко е страшен този тест, докато не запалиш колата. И колкото по-често се качваш в нея и пътуваш до местата, от които вътрешно те е страх, толкова по-добре. Истинските приятелства и истинската любов, включително към себе си, могат единствено да растат с всеки изминал километър. Останалото отпада. На път в пролет, лято, есен и зима любовта расте, редом със самоуважението. Едното не може без другото.


През май спомени за морето на север преляха в мен и поех нататък. Може би още тогава дойде осъзнаването на най-важния урок – че хората са не просто пожелателно добри, а много добри. Ако живееш в малък град в България, е лесно да си помислиш обратното. Отваряш няколко анонимни медийни сайта и за един час в теб натежава мнението, че живеем в кочина. Това е така, но мръсотията далеч не е там, където ни сочат. Всъщност е политически ход, който цели хората да стават все по-пасивни. От друга страна, когато живееш в София е много лесно да попаднеш в розов балон, раздут между НДК, Шишман и Оборище, и да изградиш в себе си нагласата, че светът се върти около няколко взели се насериозно хипстъри, три рекламни агенции, пет галерии, четири ресторанта със салати от над 15лв и прочие. Това също е политически ход, който все по-видимо проиграва либералните ценности. Истината е другаде.


Когато си на път, срещаш различни хора. Всеки един от тях има своя история, свой сложен вътрешен свят, своя лична житейска борба. Искаме или не, ние сме повече еднакви, отколкото различни. През 2016 имах шанса да срещна много случайни хора, които ме научиха да разбирам повече човечността. Това са баба Валя от Резово, овчарят Марин от Драгоманското блато, вечно усмихнатата сервитьорка от Старата къща в Самоков, един добродушен работник на малка бензиностанция близо до Триград и още десетки хора, на част от които знам имената, а на други – не, допълнени от всички онези непознати, които се записаха за моите фото-уикенди. Всеки един от тях ме е заразил с хуманност, която обгръща всички ни, но която можем да видим само когато сме на път.


Покрай пътуванията си в изминаващите 365 дни стигнах до извода, че единственият начин да останеш себе си е да се променяш постоянно. Звучи като оксиморон, но е самата истина. Ние сме вода, чието естествено състояние е да тече в различни посоки. Затова за 2017 искам да пожелая на всички ни все по-малко да се закотвяме в зоната на комфорта, който ни убива, и все повече да бъдем хора на път, които познават себе си и променят средата към по-добро.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.