Дългата разходка с Тео Чепилов


6 ноември 2013 текст Дани Николова, снимки Владимир Томашевич
Тео Чепилов е име, което все някога, все някак се е случило да чуете. Например по повод някой особено смешен момент от Домашен арест или пък около някоя добре завързана мелодраматична история в Под прикритие. Сега името Тео Чепилов стои рамо до рамо с това на Китодар Тодоров и Sunless – първият български научнофантастичен филм (поне от 23 години насам). Разходихме се с Тео по софийските улици и научихме доста от нещата, които се въртят в главата му напоследък.


Какво караш!?
Тийнейджърството съм прекарал във висене на паметника на Съветската армия. Смешката тук е, че когато някой ме питаше какво карам, аз отговарях – ами, карам майка ми да ми дава кинти. Тъжното пък е, че продължавам да го правя. Но така е то с креативните професии. Писане и търговия – това са ми суперсилите. Най-забавно ми е обаче да правя филми. Филмчето, което снимахме с Китодар го бяхме замислили отдавна. Идеята за него дойде два дни след като щях да умра. Изпуснах завоя на Кравай и се блъснах в една бариера. Разминах се само с драскотина, ако не броим колата и бариерата, разбира се. Платих я на Общината – струва 3500лв, ако някой се интересува. Животът ми не мина като на лента, пак ако някой се интересува. После си направих собствено проучване – това с минаването на лента е просто бъг в системата. Както когато компютърът ти прегрее и започва да прави странни неща, така и мозъкът хвърля спомени на посоки. Било заради липсата на кислород. Това с тунела, който всички виждат, и то е от липса на кислород. Фокусът на очите се разваля и започва да се свива, сякаш свиваш блендата на фотоапарат. Та, няколко дни след тази случка не можех да спя. Лежах, мислих, слушах си музика…


Просто не ми се обаждай повече!
… и започна едно парче на Joy DivisionNo Love Lost. Веднага си представих сценка, в която гардове водят Китодар на смърт. После се замислих за какво да е осъден и ми хрумна да е нещо страшно нелепо. Заглавието трябваше да е 25 Minutes To Go - като песента на Джони Кеш, в която водят човек към бесилото. Всички казаха, че 25 минути е прекалено дълго обаче и заглавието отпадна. Една нощ, около 4 сутринта, получих есемес от Китодар. Обясняваше ми нещо за смисъла на живота, който бил слънцето, понеже всяко живо същество се стремяло към светлината и така дойде заглавието – Sunless. Друг път пък, звъня на Китодар, а той ми затваря. Получавам есемес – ”не мога да повярвам, че си го направил! Просто не ми се обаждай повече!” и започвам да се чудя какво е станало. Оказва се, че е шега. Другото му силно включване беше преди снимки. Аз му звъня, а той казва – ”аз трябва да отида до Прага за малко, може ли да отложим снимките?”. Харесва ми чувството му за хумор. Харесвам разни черни комедии. И въобще комедии – нали работих за ситком – Домашен арест


Джъстине, готви се!
… където забавата беше, че снимах историята на собствения си живот. Бях заврян зет (разведох се преди няколко дни) и тъща ми се казваше мама Еми. Дори визуално приличаше на Татяна Лолова. Сериалът е за едни хора, чиито дом изгаря в пожар и отиват уж временно да живеят у тъщата. С жена ми си купихме апартамент, започнахме ремонт и докато си ремонтирахме, прокобата ме застигна. Апартаментът не изгоря, но ремонтът се проточи и се изнесохме при мама Еми. До първия епизод, нищо не й бях казал. Мислех, че ще се притесни, тя пък започна да обикаля навсякъде и да се фука. Бил съм сценарист и в Забранена любов, и в Стъклен дом, и в Под прикритие, но там стават само тегавини. А аз изобщо не съм такъв човек. Пълнометражният филм за моя живот би бил по-скоро весел – нещо като Последният ергенски запой. Да се събудя сутринта и да не знам как съм се прибрал. Да ме играе Джъстин Тимбърлейк, но с дебел костюм. Представям си как Джъстин играе всичко сам и сам си прави каскадите. И понеже съм досаден човек, филмът ще бъде шест часа. Епичен! Ще показва как ме изгониха от Американския колеж - за закъснения, лошо поведение и тютюнопушене. После от Немския колеж и накрая от НАТФИЗ – за отсъствия. Поне от Американския колеж ми остана любовта към Хелоуин…


Тудей ис ходией, кол ми тумороу!
… който харесвам почти колкото Нова година и рождения ми ден. На този Хелоуин се маскирах като Дензъл Уошингтън от Полет. Бях пиян пилот, но никой не разбра. Всички смятаха, че съм капитан на кораб. На първия си Хелоуин пък се бях издокарал с истински нож, залепен на главата с восък. Не бях преценил обаче какво става като се завъртиш. Щях да извадя окото на едно момиче и всичко свърши с това, че никой не искаше да си говори с мен. Миналата година се бяхме направили на ретро мутри. Отидохме в един секънд хенд и мой приятел попита продавачката – ”Абе, имате ли там от ония селските чантички за кръста, дето бях модерни преди 20 години?”. И продавачката казва ”Да”, и се оглеждаме – те всички хора в магазина с такива. Включително и продавачката. Много се смяхме тогава. Но и докато снимахме филмчето, Sunless, също беше голям смях…


Бедна ти е фантастиката!
… понеже снимахме на най-безумните места. Бюджетът ни беше нисък и всички работиха за без пари. Нещата ставаха така – ”Айде да правим филм”, казваме ние. ”Какъв е?”, питат те. Ние – ”научна фантастика”. Всички – ”Готово!”. Екстериорът ни беше на една изоставена каменна кариера. Китодар си беше разместил графика, за да избяга от снимки, аз пък бягах от офиса. Накрая на деня се споглеждаме и виждаме, че сме зверски изгорели. От токсините бяхме станали направо лилави. Та трябваше да кажем къде сме били, нямаше как. Другите дни пък снимахме в едно подземие. Адски смрадливо! Най-много се забавляваха обаче хората, които играеха гвардейците. Тях като ги облечем веднъж, няма събличане. И те три дена, като малките деца, гониха се, биеха се с гумените автомати и постваха снимки във facebook. Най-дебилната ситуация по време на снимките пък беше следната – отиваме в Техническия университет, за да вземем ретроуреди. Деканът ни разрешава, всички ни разрешават, стигаме до човека, който пази вещите от музея и той изисква продуцентът да му напише собственоръчно молба. Продуцентът обаче не може. Живял е в Канада и не умее да пише на български. Рисува буквите една по една, сякаш пише йероглифи, което ни отнема най-малко 30 минути.
Друг път, след снимки в подземието, решаваме да пием кафе в едно заведение. Толкова бяхме смрадливи, че сервитьорките се чудиха дали да ни обслужат. Пихме кафе все пак…


Той беше пич!
Животът ми минава в пиене на кафе. Всички безплатни кафета – така ще се казва автобиографията ми. Някой ме вика на среща, черпи ме едно кафе и почваме да си говорим за живота. А на епитафията ми, надявам се, ще пише ”Той беше пич”, а не ”Умри, копеле долно”, като пишеше на Чарли Шийн в Двама мъже и половина. Мислел съм си също да поискам на погребението ми за звучи някое много гадно и адски дълго парче. Когато бях в училище имахме група – беше супер некадърна. Свиря на бас като всеки човек, който не може да свири на нищо друго. Ученическата банда се казваше Пънки-мънки и беше нещастна работа. После имахме и нескопосан рап проект – пак нищо не се получи. Нали има едни групи, дето са one hit wonder. Ние пък бяхме zero hit wonder. Е, на погребението ми може да звучи някое от тези училищни парчета. Най-гадното и най-дългото.


 

Горе Коментари (2)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.
#1 31.01.2014 13:10 RosNK

Re: Дългата разходка с Тео Чепилов

Sulio, какво искаш да кажеш с "тези измислени герои"?!?! Човекът е сценарист в няколко от нашумелите бг сериали. Определено има интересни хрумвания. Интервюто е много по-забавно от много други, които съм чела с т. нар. известни личности. Писна ми от такива като тебе, които само ходят и заразяват със злобата си интернет пространството и оставят лош послевкус след приятни стаийки и нтервюта. Аман! Като не те интересува, не чети, махни се, застреляй се!

#2 03.01.2014 16:27 Sulio

Re: Дългата разходка с Тео Чепилов

Otkade gi izmisliate tezi gluposti i tezi izmisleni geroi?
Koga shte ima reportaj za niakoi,koito ne e cool-fetion?
Kakvo me interesuvat mene abstinentnite bylnuvania na niakakav sluchaino popadnal v jivota chovek?