Дългата разходка със Зорница София


31 януари 2013 текст Анастас Пунев снимки Илиян Ружин
В началото на нашата разходка Зорница София изхвърля “прясно” увехнал букет, останал от премиерата на новото й предизвикателство под формата на постановка – Когато дъждът спря да вали (гледайте я в Зад Канала на 7 и 28 февруари от 19:00). Но тъкмо категоричният начин, по който Зорница изоставя цветята, обяснява как успява да прескача от изящни и визуални изкуства, та до кино и театър, при това с неизменната усмивка и свежест.


Един покрив, точно под звездите
Походът започва отвисоко. От любимото място за бягства на Зорница, намиращо се на покрива на кооперацията, в която живее. Там тя се крие от града, макар че парадоксално градът се вижда най-добре оттам. Или по-скоро времето е мъгливо, затова ни се струва, че гледката е твърде урбанистична. Всъщност зад позлатените кубета на Невски обичайно се вижда планина, а за сградата на Партийния дом Зорница се кълне, че през лятото там гнездят гларуси. Тук на покрива, ни става по-ясен ентусиазма й и отявлената й зелена позиция по повод на Беглика, Корал и всички останали места, които обича.
А височината определено е състояние на духа. Не само метафорично. Разказва подозрително спокойно и с мъдростта на тибетски отшелник за проблемите си от преди точно една година – финансови сривове от кризата, довели до загуба на имуществото на семейството й, публичен търг и редица грозни сцени. Но точно тогава пресяла важните неща и хора, всичко останало не заслужава да му ставаш заложник. Поради факта, че вече притежава малко се чувства по-лека и свободна.


Денонощен апокалипсис
В същото време най-доброто лекарство срещу проблемите е работата. А Зорница с нейните няколко сериала (Кантора Митрани, Домашен арест и Къде е Маги?) и идеи на всевъзможен стадий на осъществяването им дори лесно може да бъде упрекната в работохолизъм. Занимането с театър обаче я привлича и с нещо друго – риска на непознатото, несигурността. Без опит и класически “обноски” в театъра, за дебютната си постановка в Зад Канала тя трябва да се раздели на първо място с навика си да контролира целия процес по режисиране, заради който колегите й на снимачната площадка нежно я наричат Фюрера. Вървенето по неутъпкани пътеки калява духа, интуицията е понякога единственото, на което можеш да разчиташ.


Разказва ни виц за двама кинаджии, единият от които отишъл на театър и другият го питал – “Ти луд ли си да гледаш два часа общ план.” Изправена пред угрозата да си остане с общия план, Зорница София споделя как, търси средства да “приближи действието до зрителя”, актьорът трябва да е равностоен съавтор в това дело и най-много се радва на това как актьорите й са усетили текста, при това през нейната интерпретация. Антиутопичната окраска на Когато дъждът спря да вали (спектакълът започва и завършва през 2039) изглежда модерна и среща топъл отклик от публиката, Зорница споделя, че толкова много лични писма от зрители не е получавала от Мила от Марс и недоумява, чувала е, че в театъра най-много вървят комедиите. И все пак, по подобие на една друга постановка на същия театър – Апокалипсисът идва в 6 вечерта – и за режисьора скорошната “реклама” за вселенския апокалипсис е подценила истинския Апокалипсис – онзи на топлината, която хората си отказват. В подземието на Руската църква, където хората от 50 години оставят листчета с молби и желания на гроба на архиепископ Серафим, Зорница е оставила едно свое, което се състои само от името на пиесата, имената на актьорите, сценографа и композитора и едно “благодаря”.


Една несломена жена
А как самата тя се представя през 2039? Нищо по-различно от мечтите є в момента – да е с най-близките си до море и планина. На нас ни е трудно да повярваме, че ще е толкова “обикновено”, след като освен всичко предстои петият є филм (след два игрални и два документални), този път по историята на Николай Хайтов за Румена Войвода. С ученическа любов говори за преклонението си пред Хайтов и разказите му, а също и за мечтата на самия Хайтов да види тъкмо този свой разказ филмиран.


Проектът, гръмко представен като “български хайдушки екшън”, ще бъде и първият исторически филм за онова време от началото на Прехода насам. А имайки предвид особената чувствителност на българите към филмите за историята им, е истинско чудо, че Зорница не усеща напрежение. Напротив, дори не допуска мисълта, че може някой да реши да политизира филма, а и тя е категорична в намеренията си – без разкрасяване на фактите ще видим истината за една силна жена, която е била предадена от свои хора.


Отговорната луда майка
Прекосявайки парка Заимов, приключваме в настоящия й втори дом – Зад Канала. Зорница по примера на перипатетическата школа на Аристотел (перипатетиците извършвали философските си занятия по времена разходка) ходи преди и след работа, ходи много. Разказва как в началото на репетиционния процес пътували с Илка Зафирова за репетиция, но вместо да слезе с нея на театъра, се извинила на Илка и слязла няколко спирки по-рано, за да “помисли”, ходейки през парка Заимов, към което грандамата на Зад Канала се отнесла с разбиране.


Шареният й живот не се изчерпва с изкуство и разходки. В него има трудности, обрати, пътувания, Зорница все още говори пламенно за мечтата си един ден да вземе лиценз за пилот. Как обаче такава виталност се конкурира с многото й ангажименти, а също и с родителството? Изглежда, че никак. Напротив, винаги когато може взима дъщеря си, тя дори познава театъра по-добре от нея. Възпитава я да е смела, да вярва, че всичко е възможно и да прави добро винаги когато може. Предупреждаваме – шумът около Зорница София само ще се увеличава.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.