I ♥ панелкас

29 септември 2016 текст Виолета Иванова
"The гостоприемство of Bulgarians is incredible... They have беседкас next to the панелка... Чичо Тошо is баш майстора of our вход“. По скайп линията София-Пловдив архитект Меган Луенбърг смесва своя и нашия език така гладко, както искат поне 2-3 години живот под тукашен покрив.


Първо идва насам през 2009, когато от Корпуса на мира я изпращат в българско село, а преди година си измисля нова причина да се върне. Днес вече я гледаме реализирана под името Живи пространства на One Architecture Week – антропологично-архитектурно изследване на панелния квартал Тракия, в който и самата Меган сутрин излиза на балкона и си говори със съседите. Преди да завъртите волана към изложбата, чуйте какво мисли една американка за пачуърка върху блоковете ни и как цени богатствата на страната ни с размерите на щата Пенсилвания.

Какво беше първото ти впечатление от Тракия, изпита ли културен шок, когато пристигна?
Не, нямаше голяма изненада. Все пак вече бях прекарала две години в българско село и бях опознала начина ви на живот тук. Понякога ходех и до града, така че бях виждала панелните блокове, а също и как обитателите сами ги префасонират. Освен това имам представа от подобни квартали по света. Докато бях студентка, изкарах едно лято в Чехия, за да проучвам модернистичното строителство. Така се запознах с панелките, а когато ги видях в Тракия, вече не можех да си ги изкарам от главата.

И ти също живееш в панелка сега – опиши ни я, какво откри в нея, когато се нанесе?

Сега живея на друго място в Тракия, но първият ми апартамент беше в един от най-старите блокове в квартала и беше супер. Разпределението на стаите беше чудесно, вътре влизаше много слънце и имах страхотна гледка към Родопите. Когато се нанесох, нямаше нищо – само голи стени и един стар балатум, но щом стъпих на терасата се влюбих. Хората преди мен почти не бяха пипали апартамента, само бяха остъклили балкона. На мен много ми се искаше да се поразвихря, но хазяйката не ми позволи – опитах даже с "архитект съм, довери ми се“, обаче уви. Докато бях там едновременно проучвах архитектурата и разпитвах съседите си за техните истории от Тракия. Всичко това сега е в изложбата ми Живи пространства – и първоначалният макет на квартала, и видът му днес, след като хората са го преустройвали малко по малко години наред.

Като архитект как мислиш – не ли обидно някой да "преустройва“ така проекта ти?

Има нещо такова, но не мисля, че е правилно. Първо, архитектът е човек с огромно его. Отделно, в основата на модернизма лежи идеята чрез дизайна на дома той да се опитва да учи останалите как да живеят, как да са модерни граждани. Разбира се, щом хората се нанесат, те веднага започват да променят нещата така, че да паснат на навиците им. В Америка за всички, които се занимаваме с жилищна архитектура, това е страшно важно – да строим пространства, които да позволяват подобна намеса. Панелките са точно такъв празен лист, който можеш да нашариш, както ти харесва и за мен това ги прави успешен проект. Нищо че първоначалната идея изобщо не е била такава.

При нас обаче тези намеси са драстични – и в блоковете и около тях. Защо се стига дотам според теб?
Тук никога не е било като в други страни от Източния блок, където държавата е собственик на всичко в панелните квартали. За вас открай време е ужасно важно да притежавате жилищата си и властта се е сетила, че ако не удовлетвори тази потребност, никой няма да иска да се премести в новите блокове. Затова още от началото отношението е "моят дом е моята крепост“. Същевременно с падането на комунизма хората са започнали да търсят начини да демонстрират свобода, така че всичко, което правят с дома си, е като изявление пред света: "Това е мое и ще правя с него каквото си искам“.

Да, и затова днес имаме блокове с най‑различни прозорци, балкони и цветове. Не е ли по-добре всичко да се реновира и уеднакви?
Аз харесвам пачуърка, който се е получил при вас. Обожавам да гледам фасадите и да чета по тях човешки истории. Оставям настрана кое е полезно за структурата на сградата. Намирам красота в това, че хората изразяват индивидуалност и върху лицето на блока, не само в интериора му. Иначе най-добрите реновирани панелки, които съм виждала, са в Бърно. Чехите доста са си поиграли с тях – целите са в ярки, луди мотиви, приличат на великденски яйца. Най-хубаво се получава, когато участва и дизайнер. Той няма да каже "дайте да направим всичко жълто“, а ще излезе с по-креативна идея. Но в блоковете живеят много семейства и взимането на единно решение за вида му е предизвикателство. Както казах, в други страни общината идва и боядисва без да пита, но при вас не става така.

Как тече животът в твоя блок тук и колко е различно от дома ти в Америка? Как са съседите?
О, тук общуваш със съседите си доста повече, дори да не искаш – постоянно ги засичаш, чуваш ги и през стените. В Тракия балконите гледат един към друг, така че си говорим направо оттам. Редовно целият блок замирисва на печени чушки от нечия кухня, а във входа има салон за красота, така че си правя маникюр без дори да излизам. Тези неща ми правят впечатление, защото в Америка е различно. При нас градовете са разделени на зони: жилищна, търговска, за отдих. Тук всичко ти е наблизо, имаш своя шивачка, обущар, детска градина на няколко крачки. И няма никакъв проблем да направиш магазин в пространство, предназначено за живеене – само взимаш лиценз и готово. Интересно ми е да влизам в такива места и да гадая "Там, където сега е касата, преди е бил холът...“. За проблемите на блока, като протекъл покрив например, също има решение – нашето се казва чичо Тошо. Той е баш майсторът на входа и оправя нещата веднага, дори да не е пряко засегнат, а ние му плащаме с ракия или друго.

Ако ти трябва да проектираш квартал, ще прилича ли по нещо на Тракия?
Със сигурност. В оригиналния проект всичко е разпределено равномерно: блоковете са на еднакви разстояния, а между тях има училища. Следователно наоколо постоянно тичат деца и съживяват атмосферата. Ъглите на сградите правят 90°, което позволява доста игра с формите и точно тук, в Тракия, са се появили първите разчупени панелки. Проектантите наистина са се постарали да направят квартала максимално органичен.

През нашите очи картината не е толкова розова, ти като гост какво виждаш в България?
Цялата ви страна е с размера на Пенсилвания, а крие такова разнообразие: имате планини, море, розова долина, богата история. И хората са страхотни – не можеш да отидеш на гости и да не те изпратят с лютеница, сладко или друг подарък. Всеки път, когато аз самата имам гости от Америка, реакцията е "Уау, кой би предположил, че всичко това е тук?!“ В стремежа към разтеж виждам как все искате да приличате на страните от Западна Европа, а всъщност трябва да опитате да запазите максимално от това, което вече имате, защото е специално.

Меган Луенбърг участва в One Architecture Week с изложбата Живи пространства в Хале на Тракия (ул. Съединение 4, Пловдив) от 30 септември до 9 октомври. Може да я срещнете и чуете на 1 октомври от 15:30 и на 7 октомври от 17:00. Историите на Меган за Тракия са на everydaytrakiya.com.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.