Да си режисьор в класна стая



8 март 2018 текст Наталия Иванова
Историята на Даниел Симеонов звучи на моменти познато. Преди да стане учител, завършва кинорежисура, работи в телевизия и накрая сяда в корпоративен офис, където бързо и окончателно прегрява. Докато се чуди как да се върне в родното си село Ъглен и да действа оттам на свободна практика, попада на обява на Заедно в час и къса с живота в София.


Дали е лесно? Не, но не е и трудно, стига веднъж да решиш и просто да скочиш. Даниел дори се приземява на по-щастливо място, отколкото е очаквал – освен английски език, сега предава на децата в село Дерманци и своята любов към театъра и киното с училищна трупа и прожекции на европейски филми (с рамо от френската програма CinEd, която вкарва седмото изкуство в класната стая). Възможно е оттам да излезе следващият ни голям режисьор, но ако тази история ви вдъхновява най-вече с ролята на учителя, новият кастинг събира документи на zaednovchas.bg. Срокът е 10 април, а сега питаме Даниел за стъпките в неговия сценарий, довели до тази развръзка.

Ти си от Ъглен, там ли ходеше на училище? Имаше ли учител, когото винаги ще помниш?
От 1 до 11 клас съм учил в Луковит, защото в Ъглен вече нямаше училище. И сега е така – децата от моето село обикновено учат в Дерманци, което е на 7 километра, а аз сутрин се качвам на училищния автобус и отивам с тях. Иначе помня най-вече учителката ми по литература и философия Павлина Цалева, която до голяма степен промени живота ми и отвори онези страшни, страшни врати към знанието, които са хем хубави, хем като кутията на Пандора – нямат дъно. По-късно записах да уча тъкмо философия, защото ми се отдаваше, но в университета усетих, че това не е точно моето нещо.

Тогава ли реши да учиш кино?

Всъщност беше нещо като тайна, която дълго време пазех. Аз съм от много малко населено място и светът на голямото кино винаги ми се е струвал безкрайно далечен и недостижим. От дете обаче си купувах всякакви списания, гледах филми, стоях по нощите, за да гледам Оскарите. Вълнуваше ме, но в едно село няма много възможности да се занимаваш с изкуство, особено в мракобесните времена на 90-те, затова и никога не съм го заявявал. Когато по-късно прекарах едно лято в Америка, придобих самочувствие и се осмелих да кандидатствам кинорежисура.

Как направи завоя от режисьор към учител?

За мен завоят не беше много рязък, защото бързо осъзнах, че ще ми бъде трудно да се реализирам в киното, просто не можех да си го позволя. Затова влязох в корпоративния свят и там тотално прегрях. Прекарвах по осем часа на ден в офиса на мобилен оператор и вътрешно знаех, че въобще не се чувствам добре, че не съм щастлив, но все си намирах оправдания да остана в София. С времето започнах да мисля как да се върна в Ъглен, но първо заминах да уча магистратура в чужбина, после се прибрах и дълго прехвърлях варианти – как ще пиша сценарии от село, как ще си намеря работа от разстояние. Когато се появи Заедно в час, реших да пробвам. Не съм фен на това, което ще кажа, но мисля, че е правилно: просто си хващаш носа и скачаш от скалата. Трябва да го направиш, няма друг начин, ако кордата не се среже изведнъж.

Имаше ли нещо, което те изплаши в първите дни като учител?

Единственият страх за мен беше не какво преподавам, а как да се впиша в цялата методология. За късмет попаднах сред мотивиран учителски колектив и получавам непрекъсната подкрепа от директорката Петя Василева. Освен това Заедно в час имат доста интензивен период на подготовка и това улеснява нещата. Проблемът все още е как да вкарам онова, което мога да дам и знам по английски, в рамките на учебния план и предвидения брой часове. Постепенно обаче разбираш, че децата се нуждаят от уроци по граматика, но искат и да бъдат изслушвани. Опитвам се да им обясня, че това не е само от възрастта и често ще се повтаря в живота им, така че трябва сами да вземат микрофона и да кажат от какво имат нужда. Понякога тези уроци са много по-важни от миналото причастие в английския, особено когато Гугъл ти дава това знание за една секунда. Истината е, че нашето образование има огромна нужда от ревизия и решения: дали ще пребоядисваме вечния консервативен модел с дневници, оценки, формуляри и документации, или ще продължим в крак с времето? Ако преди е било важно да знаеш откъде извира и къде се влива една река, сега трябва да знаеш как да филтрираш цялата информация, до която имаш достъп. Поколенията са различни и затова трябва да има промяна, а не младите хора да не искат да влязат в системата, защото тя ще ги смачка.

Какво е отношението на децата към английския, възприемат ли го като възможност да излязат от селото и да видят света?
Странно е, че го казваш, защото и аз все им повтарям, че езикът е тяхната възможност за достъп до света, но те са си наясно. Въпросът е, че пътят дотам е свързан с усилия, които не всеки иска да направи, което пък е типично за тийнейджърската възраст. Хубаво е, когато го разберат от първо лице, както стана и с един мой ученик. Миналата година бяхме на обучение в Словакия и там той разбра, че няма как да покаже знанията си по биология, математика и литература, защото пред него има езикова бариера.

Как реши да вкараш театъра и киното в програмата? Бързо ли привлече интереса на децата?

Отидох в училището с нагласата, че мога да бъда полезен в нещата, свързани с изкуство, но дори не очаквах да стане така мигновено. Още първия месец директорката ми даде проект за театър. Опитах се да обясня колко е различен той от киното и че не се чувствам компетентен, но се наложи да се справя. Така с колежката от читалището Надка Атанасова се учехме как да поставяме пиеса на сцена и всичко потръгна. По-късно се появиха и инициативите, свързани с кино. Кажеш ли на децата, че става въпрос за филм или ще се изявяват на сцена – край, дори се налага да ги селектираш. Не е било нужно специално да ги зарибявам, те често поемат инициативата сами. Около 3 март дори една ученичка от 6 клас дойде при мен и каза: "Трябва да направим постановка, аз съм я измислила – по Радини вълнения от Под игото!". Обясних ѝ, че съм зает и нямаме време, но тя не се отказа, затова ѝ казах да се заеме с всичко – актьори, организация, репетиции, и накрая да ме извика като гост-режисьор. Понякога децата само това чакат.

Липсва ли ти нещо от живота в града?
Може да е смешно, но ми липсва да отида в голям супермаркет и да се мотая час и половина, сигурно защото това за мен преди е било като някаква терапия. Липсват ми и социалните контакти, разбира се, но искам дебело да подчертая, че ако си активен учител и искаш да се занимаваш с професията, можеш да ходиш на обучения, конференции и семинари по целия свят. Хората не си дават сметка колко е ценно това. Откакто съм учител, съм бил три пъти в чужбина по работа, а миналия месец бях в Шотландия на обучение, инициирано от Френската филмотека. Иначе и храната ми липсва донякъде – не мога да отида например в хубаво заведение и да хапна нещо ей сега. Истината е обаче, че винаги мога да се върна в София, ако реша, тази врата не е затворена. Това е един от съветите, които искам да дам на онези, които се чудят: не е нужно да приемате този скок, сякаш няма връщане.

Кой е най-големият урок, който ти получи като учител?
Често съм повтарял, че трябва да си търпелив, но сега наистина разбирам колко всъщност. И колко трябва да ти пука. Това е въпрос и на емпатия, и на личното ти удоволствие от общуването с млади хора, защото те винаги имат с какво да те изненадат. Понякога например си мисля, че като им казвам нещо, свързано с нетолерантност или фалшиви новини, няма да ме разберат – и защото са малки, и защото живеят в Дерманци. Забиват ми обаче страхотен шамар, когато се окаже, че не само разбират, но и сякаш по-добре от теб самия. Впечатляващо е, когато едно дете в 7 клас направи някаква референция с Доналд Тръмп – казваш си, че си заслужава дори само заради тази реплика. Но не е нужно да си повтаряш непрекъснато колко смисъл има от работата ти. Знаете за сизифовския труд: търкалянето на камъка, който все се връща, но ти пак продължаваш нагоре. В живота някои хора просто са Сизиф и знаят, че никога няма да прехвърлят хълма, но точно за този абсурд говори и Камю – да намериш щастието в това да буташ. Така и аз за първи път от много време насам се чувствам наистина щастлив.

Документи за нови учители към Заедно в час се приемат до 10 април на zaednovchas.bg

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.