Преди 20 години Мартин Макдона, тъкмо поставил първите си пиеси в Ирландия, пътува в автобус из южните щати, когато вижда как два билборда на пътя казват нещо съвсем различно от "купи си": "Raped while dying" ("Изнасилвана, докато умира") и "And Still no Arrests?" ("И още няма арести?").


За филма, който започва да пише преди 8 години (след като гледката дълго зрее), той ги използва дословно, но слага зад тях и трети, който създава завоя в сюжета: "Как е възможно, шериф Уилоуби?" Мерникът е вдигат от непоклатимата Милдред Хейс (велика роля на Франсис Макдорманд), която месеци наред чака развитие по разследването на убийството на своята дъщеря. И този справедлив гневен протест щеше да е по-приемлив, ако в малкия град Ебинг, в който расизмът и насилието виреят спокойно, Бил Уилоуби (кой, ако не Уди Харелсън) не беше герой. Може би ви изглежда, че лошият персонаж е ясен, но не е. Както В Брюж и Седемте психопата, тук също е трудно, невъзможно дори, да намразиш някого, когато виждаш как зад жестокостта стои несигурност, а зад желанието за отмъщение – безсилие. И още повече, когато Макдона постоянно балансира драмата с черния си, жив хумор (и Сам Рокуел е там, за щастие), който оставя дъх и за сериозното. Като това как в помитащото желание на една майка да разбере истината има вина, която тя сама не може да си прости.