Най-мрачният час

Най-мрачният час


Оригинално заглавие: Darkest Hour
Език: английски, френски
Превод: с български субтитри
Жанр: драма, биографичен, исторически
САЩ/Великобритания, 2017, 125'
Режисьор: Джо Райт
С: Гари Олдман, Кристин Скот Томас, Бен Менделсон, Лили Джеймс, Стивън Дилейн, Никълъс Джоунс
Има един плаж във Франция, на който през последната година на всички ни се наложи да отидем. Първо с Кристофър Нолан, а сега и с Джо Райт, които ще се видят по повода и на Оскарите. За разлика от Дюнкерк обаче Най-мрачният час не тече на фронта – часовникът тук тиктака в задимените от пура кабинети, в които Уинстън Чърчил прекарва първите си дни като британски премиер в игра на шах с няколко противника.


"Откровено театрален, но виртуозно режисиран", претеглят Variety тежестта на Най-мрачният час, който не идва в най-подходящия момент, но успява да ни държи в напрегнато раздвоение до финала си. Когато екранът е вече преситен от образа на британския министър-председател (от сериала на Питър Морган Короната до драмата Чърчил на Джонатан Теплицки), този Чърчил се врязва като бомба със закъснител с острия хумор, наглостта и безумните си решения, заради които живата му историческа публика го обвява за "актьор, влюбен в собствения си глас". Срещаме се с премиера в неговата тъмна спалня, където изведнъж припламнала кибритена клечка осветява лицето зад пурата: неразпознаваем под грима и протезите Гари Олдман, чиито очи обаче остават същите – живи и агресивно интелигентни. Това, което наблюдаваме, не е просто мимикрия с образа. Актьорът изгражда толкова нюансирана версия на Чърчил, че историческата фигура, която познаваме от снимки и радиозаписи, ни изглежда като размитото копие, а не оригинала.

С пружинираща походка, треперещи ръце и завален говор Олдман живее в кожата на Чърчил през четирите седмици, в които министър-председателят маневрира между мирни преговори и открита битка в хватката на Втората световна. "Не можеш да вразумиш тигъра с глава в устата му" е тактиката, с която води две войни едновременно: тази вътре в собственото си военновременно правителство и онази, в която цялата британска войска отстъпва към плажа Дюнкерк, докато нацистите превземат Европа. Ходовете му се разгръщат като в игра на шах, в която до последно се съмняваме в разсъдъка му, напоен с уиски и шампанско, и дали самият той не е точно толкова луд, колкото и "бояджията Хитлер". В това време композиторът Дарио Марианели не оставя пулса ни на мира, комбинирайки крясъците на Чърчил с напрегнато пиано, което ту затихва до отчаяние, ту ескалира до онази прочута реч "Ще се бием на плажовете, в полята и на улиците...".

Когато през 2005 Джо Райт прочете по свой начин Гордост и предразсъдъци в първия си филм, видяхме в действие как се променят старите правила за историческите сюжети. Маниерът му и тук е същият: перфектна симетрия, свръхблизки портрети и протяжни панорами, които показват едновременно спокойния живот на Острова и валящите бомби над Франция. През камерата на Бруно Делбонел (снимал Невероятната съдба на Амели Пулен и Истинският Люин Дейвис) улавяме слънчевата светлина през прозорците, стелещата се мъгла от пури и жужащия лабиринт от коридори в Парламента така, сякаш сме в епизод на Западното крило, режисиран от Уес Андерсън. Въпреки цялата си кинематографична сила обаче, преди всичко това е филм за силата на думите – онези, които могат да вдигнат цяла нация и в най-мрачния миг да донесат светлина.

текст Габриела Канджева

програма

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.