Посланик без граници

23 октомври 2014
Обича жените на Бергман, ерата на Чаплин и кафето насаме в киносалона. В трети клас вече знае, че ще стане актриса. Но не и че един ден ще организира първия български фестивал зад граница. В момента е под пара, защото открива петата серия So Independent в София, заредена със заглавия от Sundance. Въпреки това Жана Караиванова не отказа да си поговорим дори за класическа борба.


So Independent тази година е So Sundance. Разкажи ни нещо от кухнята на този прочут фестивал?
Всички знаят за него, но понякога забравят, че се провежда в Парк Сити, един малък ски курорт в Юта. И както много остроумно се пошегува неговият директор Джон Купър миналата година – “Sundance е фестивалът, на който нищо не му е наред”. Разбира се, той е брилянтно организиран, но се случва в планината, докато фестивалите обикновено се правят около море, и то през февруари, когато студът е свиреп. Там всички ходят с якета и пухенки, а лифтът спира почти пред кината. На Sundance гледаш кино и караш ски, сделките се сключват на чаша вино пред камината и атмосферата е просто невероятна.

Коя е най-добрата ви придобивка от неговата селекция?
Непременно трябва да се види Камшичен удар, но наистина не мога да отлича само един от седемте филма, които носим от Sundance. Тази година за първи път показваме наградени и номинирани заглавия не само от американския, но и от международния конкурс на фестивала, което ще даде представа на зрителите ни за критерия на Sundance за независимото кино от цял свят. Фактът, че тези филми идват в София е голямо признание както за So Independent, така и за нашата публика. Страшно благодарна съм, че фестивалът ни вече има отгледани фенове, хора, които имат нужда от него и го очакват.

Имаме големи очаквания и за Ловец на лисици, награден в Кан. Оправдани ли са?
Това е една от сигурните номинациите за Оскар, поне за Стийв Карел, който е неразпознаваем в ролята си. Всъщност знаете ли, че в Ловец на лисици има много сериозна българска нишка? Филмът разказва историята на печално известния бизнесмен Джон Дюпон, който се влюбва в борбата като олимпийски спорт и през 80-те години създава най-добрата база за трениране на борци в своето имение. Сред шампионите от цял свят, избирани да тренират там е и нашият Валентин Йорданов, който сега е шеф на българската федерация по борба. На практика той е бил в имението в годините, когато се случва трагедията, пресъздадена във филма. След смъртта на Дюпон, Валентин Йорданов дори получава част от наследството му и имаше голяма сензация около този случай. Ние го поканихме да гледа филма на фестивала, но за съжаление той в момента не е в България.

Как се развива огледалната версия на So Independent в Щатите, където показвате български филми?
Този фестивал тръгна от обикновена среща на кафе с една изпълнителна директорка от Miramax. Малко като на шега, но с много енергия. Когато започнах да го правя, той беше моята жива връзката с България и с професията ми. Десет години по-късно в Ню Йорк вече имаме публика като всеки друг фестивал – разнородна и любопитна, като, разбира се, българите преобладават, защото им е интересно. От миналата година вече правим фестивала и в Сан Франциско и получихме много хубави отзиви в американската преса.

А как гледат кино американците, вдигат ли шум, точно когато не трябва?
В Ню Йорк хората правят каквото искат и каквото е разрешено – една прекрасна смесица от пълна свобода и тотално спазване на закона. Обикновено се съобразяват. Но това не означава, че докато се опитваш да гледаш един така тежък и натуралистичен филм като 12 години робство, до теб няма да седи човек, който хладнокръвно да си хрупа пуканки. Аз лично се отдавам на по-тихи удоволствия в киносалона. Обичам да пия кафе и да бъда сама, особено когато гледам заглавия, които ме интересуват професионално.

Сякаш живееш в два свята едновременно, България и Америка?
Откакто заминах за Щатите преди 18 години пътувам много често, в цяла Европа включително. Нежеланието ми да се откъсна от родината винаги ме е карало да си намирам работа, свързана с България, за да мога да си идвам. В момента съм тук от февруари и това е най-дългият ми престой досега. Дойдох си по лични причини, но през април Иван Черкелов ме покани да играя в новия му филм, приех с удоволствие и останах. Не бях снимала от десет години българско кино! Беше ми много приятно, но и много трудно, защото новелата се развива високо в планината при екстремни метеорологични условия и с екипа минахме през тежки изпитания. Иван Черкелов е режисьор, който не се задоволява с полуистини, винаги търси автентичност. И точно затова е ми е толкова интересно да работя с него.

Негов беше и Стъклени топчета, за който получи Златна роза за женска роля.
Да, снимахме този филм през 1999, когато аз вече живеех в Ню Йорк. Вършех нещо съвсем ежедневно вкъщи, когато получих обаждане по телефона, мисля, че беше от Кристина Патрашкова, която ми каза: “Здравей, честита награда!” Нямах представа за какво говори. Така научих, че са ми дали Златна роза и бях безкрайно щастлива. Дори Оскар да бях спечелила, нямаше да се радвам така, както се зарадвах, че колегите ми тук са ме оценили.

Как се реши да заминеш, знаейки, че това ще те откъсне от професията ти?
Не съм го знаела. Дори не знаех, че ще живея толкова дълги години в Америка, първоначално мислех, че ще остана само една. После станаха две, пет, десет. Но през това време в съзнанието си никога не съм се разделяла с професията си. Не знам дали е възможно, актьорството е като колелото – качиш ли се веднъж, не го забравяш. Америка от своя страна ми предложи нови предизвикателства. Започнах да се занимавам с продуциране и влязох професионално в голямото кино от другата страна на камерата.

Не си от актьорско семейство, кой те запали по киното?
Ал Пачино! Между другото, на фестивала ще покажем неговия нов филм The Humbling – има една единствена прожекция, на която ви каня специално. Но как ме запали? Бях дете, може би трети клас, когато един следобед баща ми ме заведе на кино и гледахме Плашилото, в който играят двамата с Джийн Хекман. Изключителен филм. Тогава Ал Пачино страхотно ме впечатли – очите му, всичко, което този човек успя да ми предаде от екрана, беше потресаващо. Спомням си как тогава си казах: “Когато порасна ще стана актриса”. По-късно се запознах с него лично – нещо, за което не съм и мечтала.

Не е ли огромно притеснение да застанеш очи в очи със своя идол?
Ал Пачино е толкова естествен в общуването, колкото е и във филмите си. Интересува се от теб, от човека отсреща, а не от собственото си его. Винаги, когато съм имала шанса да се докосна до подобни личности, с такъв талант и световна слава, ми е правило впечатление, че те не гледат на себе си като на величия, а са отворени за света и хората около тях. Дълги години живеех в едно предградие на Манхатън, което се казва Ларчмънт – прелестно място, създадено от киноиндустрията по времето на Чарли Чаплин. Там бяхме съседи с много изключителни хора. С Анг Лий, например, ходехме заедно на родителски срещи, а сина му Мейсън беше добър приятел на моята дъщеря, Вела.
 
Тя дали не е наследила таланта и любовта ти към киното?
Да, тя завърши филмови науки, а след това я приеха в актьорската школа, където са учили Робърт Де Ниро и Мерил Стрийп. Вече е на 24 и скоро завършва. Вела е талантлива и умна, един великолепен млад човек, който знае какво иска и как да го постигне. Животът й е в нейните ръце и мога само да се надявам да има успех.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.