С право на реплика

20 ноември 2014 текст Данислава Делчева, снимки Ралица Димитрова
Освен талант, той притежава и силен характер. Бунтар е, но не размахва лозунги и вместо да мрънка, действа. Винаги има план Б. Изглежда, че на 27 Ованес Торосян вече е намерил правилната формула. При това е социално ангажиран и отговорен към средата, в която живее. Старае се да я променя чрез работата си, а тя в момента е на няколко фронта: в киното – филмът Съдилището, в театъра – импровизационното представление Импровизирай това, и в режисурата – Записки на един луд и Мечтата на Наташа, които са част от театър Реплика. При толкова проекти, трябваше да му дадем думата.


С какво те привлече ролята в Съдилището, новият филм на Стефан Командарев?
Най-вече ми хареса това, че е по-голяма. Знаеш ли, носи се един слух сред хората, които се занимават с кино, че едва ли не съм се взел насериозно и не приемам всяка роля. Това, че съм отказвал реклами за тоалетна хартия и кренвирши не означава, че няма да се навия да снимам нещо смислено, дори и безвъзмездно. Ако ми предложат проект, който си струва и ако имам време, разбира се, бих участвал.

А какво си струва по твоите критерии?
За мен е важно нещата, които правя, да имат все пак някаква стойност. А не някой да тръгне с едното желание, или направо желанийце, и давай сега да скалъпим нещо. В България и без друго все скалъпваме, не искам да правя такива компромиси и в работата. Ако говорим за режисура, работи ми се с пиеси, които няма да ми станат скучни на петата страница. Важното ми е текстът да бъде адекватен за днешното време, да не е вехта пиесата, историята да не ни е безразлична. Да не седим и да си казваме "Добре, и какво от това?", а да ни накара да се замислим върху начина на живот, който водим.

Върху какво искаш да ни замислиш с Мечтата на Наташа?
Не харесвам театъра, който сочи с пръст. Поне така ме е учил моят преподавател в НАТФИЗ Пламен Марков – че когато сме на сцената, не трябва да размахваме пръст и да вадим поуки. Така че аз се стремя да разкажа историята, пък кой каквото иска да поеме. Тази пиеса говори за взаимоотношенията между родители и деца, за отношенията в обществото, за този егоизъм да не ни интересува другия и всеки да гледа себе си. Опитал съм се да заложа тези въпроси в представлението и мисля, че донякъде съм успял.

Би ли се занимавал с режисура и в киното?
Да, и вече имам сценарий за филм. Действието се развива в едно село, където живее само един човек. С екипа на Стефан Командарев отидохме в подобно изоставено село, един единствен човек живееше там със знамето на България, забито на къщата му. Много е страшно да видиш такова пусто село. Сякаш видях декора за филма.

Имаш постоянен вътрешен отпор и си социално ангажиран. Защо?
Може би защото вече имам дете, по някакъв начин пораснах. Все още съм млад, не съм някакъв закостенял дядка, въпреки че от време на време така се държа. Но всички тези авантюри да ходим да покоряваме света вече не ме вълнуват. Детето те заземява. Сега имам семейство, не съм сам юнак на коня. Трябва и да работя, и дете да отглеждам, а искам и да уча още.

Откъде идва тази сила да действаш, да си толкова активен?

На мен много рано ми се случиха хубави неща. В четвърти курс отидох в Кан. Казах си – добре, сега съм четвърти курс и съм тук без дори да съм си го поставял за цел. Нататък какво правя? Целите на човек трябва да са високи, защото всичко е възможно. Спомням си как с един мой приятел, който сега е в Америка, още в трети курс вече се ориентирахме към завършването и си приказвахме. Той предлагаше да отидем да учим в Щатите и да си поставим летвата високо. Говорихме си колко важно е наистина летвата ти да е висока.

В момента къде си си поставил летвата?
В киното – първо трябва да взема Оскар за мъжка роля! И, ако ми се случи, тогава вече ще гоня цялостното творчество (смее се). Разбира се, това никога няма да стане... В театъра искам да допринеса по някакъв начин за развитието на изкуство. Това, според мен, е мечтата на всеки, който се занимава с театър – да има пръст в развитието на изкуството в България.

А защо толкова млади актьори искат да играят, а не го правят?

С много млади актьори съм говорил. Питам ги с какво се занимават, а те – с нищо. Направете нещо, казвам, и идея им давам дори. "Еее, аз това не мога да го направя. Трябва драматург да се намери, режисьор отнякъде да дойде." Ами, намери ги! Влез в НАТФИЗ, там има драматурзи, студенти, запознай се с някой. Кажи – здравей, аз съм никой и ти си никой, дай да направим нещо заедно. Този ще ти откаже, другият ще се навие.

Артистите ще кажат, че това не е тяхна работа. Как да се преборим с този проблем?
Трябва да се преборим със себе си. Опитайте една седмица да не си изхвърляте боклука, защото някой друг трябва да го свърши, и да видим какво ще стане. Като се окажете сами в стаята с пълната кофа, ще си дадете сметка къде живеете и какво ви е мисленето.

Подготви ни какво да очакваме от Импровизирай това?
Един Бог знае какво ще стане на премиерата на 30 ноември! Това е представление, в което не се знае какво ще се случи. Ядрото на идеята е да опитаме да "изпълняваме мечти", казано в стила на представлението. Освен това ще се опитаме да направим самата форма на импровизационен театър по-голяма, което е изключително трудно. В импровизацията има малки и големи форми и малките са много по-лесни.

Позволяваш ли си да правиш импровизации на сериозните представления?
Да, но зависи от обстоятелствата. Ако сметна, че ще попреча с моите измишльотини, не го правя. Веднъж играехме на открито Хамлет във Варна и сцената беше мокра, защото беше валяло. В един момент всички падаме, а моят герой не само пада, ами се изпотрошва и аз започвам да куцам. Реших, че при всяко следващо излизане трябва да ставам по-зле и накрая вече хем куцах, хем мигах. Като е тръгнало така, поне да го изкараме докрай!

Съдилището е в кината от 21 ноември
Премиерата на Импровизирай това е на 30 ноември в Младежкия театър
Записки на един луд се играе на 26 ноември в театър Възраждане

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.