В кадър: Тонислав Христов

19 януари 2017 текст Нaталия Иванова
Срещаме се дни преди да потегли към Юта, за да види документалния си филм Пощальонът (The Good Postman) в конкурсната програма на Sundance. Само дотук вече сме извикали голямо "браво", но успехът му е дори по-голям, защото журито рядко селектира филми, вече преминали през друг важен фестивал. В случая, IDFA в Амстердам или "Кан на документалното кино", както го нарича Тонислав, който попада в програмата му и през 2013 с История за храната и душата.


Следващият му филм – Любов и инженерство, пък има премиера на Tribeca в Ню Йорк преди да обиколи още Hot Dоcs в Торонто и фестивалите в Карлови Вари и Сараево. С този списък може да се гордее заслужено и Финландия, където Тонислав получава образование, подкрепа и по-голямата част от финансирането за идеите си. След 12 години в Хелзинки, днес той е в София от 4, но продължава да се нарича "финландски режисьор". Защо, разказваме на порции – от една искра в монтажно студио до позволените грешки по пътя към "сбъднах една мечта".

НАЧАЛОТО
Завърших като инженер в технически университет, след което реших да замина за Финландия. По стечение на обстоятелствата известна жена режисьор – Пирьо Хонкасало – ме помоли да й помагам с техническата част на монтажа, защото имах познания в тази област. Така започнах да работя с нея по файлове, прехвърляне на дигитален носител и постепенно ми стана страшно интересно. След време вече си имахме уговорка: аз да работя безплатно за нея по няколко часа на ден, а след това тя да ми пуска любимите си филми. В дома си имаше нещо като малко кино и в продължение на седмици ми показваше всичко, което й е повлияло или я е впечатлило някога. В един момент ми каза: "Добре де, защо не се пробваш и ти?" Даде ми една малка камера и така се върнах в България с идеята за първи късометражен документален филм. Името му е Херкулес, 15-минутен е, и всъщност обиколи доста фестивали. Няколко години по-късно ме приеха да уча режисура в Хелзинки.

ГРЕШКИТЕ
Бях още студент, когато снимах първия си пълнометражен филм Семейно щастие, който беше копродукция с България. Идеята ми беше да е на лента, половината да снимам с моя професор, а другата – с Мисирков и Богданов. В първия снимачен ден имах интервю с един дядо. Пуснах камерата и започнах да записвам всичко, а професорът ме спря и каза: "Тони, какво правиш? Имаш ли представа, че лентата е само 11 минути?" На самата снимачна площадка разбрах, че трябва да съм наясно какво искам да покажа, да "загрея" и чак тогава да дам знак кога да започне записът. Хубавото беше, че моят финландски продуцент Каарле Ахо, с когото работя вече 10 години, ми позволяваше да правя грешки, за да се науча. Днес вече изпращам само една страница с идея, в която чувствам, че има история, а те ми вярват и ме подкрепят.

ГЕРОИТЕ
За тези в Пощальонът първо чух в новините – имаше репортаж за няколко баби в българско село, които посрещат бежанците с вафли. Видях сърце и душа в тази история и започнах да търся из приятелите си във фейсбук някого от района на Елхово. Така си спомних за стар колега от университета, на когото се обадих и обясних идеята си, а той се свърза с баща си, който е родом от Голям Дервент – там в крайна сметка снимахме. Първият човек, с когото се запознахме в селото, беше пощальонът – впоследствие главният ми герой. Оказа се, че всички му имат доверие и той иска да им стане кмет. Във филма проследявам предизборната кампания на пощальона и още един кандидат, които използват и темата за бежанците в своята агитация. Преди да включа камерата, пътувах до селото няколко пъти и прекарах доста време с хората, за да им покажа, че няма да се възползвам от тях.

ТЕЛЕВИЗИЯТА
В цял свят няма как да получиш финансиране, ако след това не излъчваш филма си публично. Няма смисъл да се правят неща, които никой никога няма да види. Във Финландия, например, задължително те включват в праймтайма: в четвъртък от 20:30 дават най-доброто от финландското и световното документално кино, а във вторник – от игралното. По този начин се повишава качеството и се възпитава вкусът на публиката – не можеш да си позволиш да пуснеш кофти филми от твоята страна едната вечер, а след това да покажеш световното ниво, което е много по-добро и разликата е огромна. Вероятно затова от 12 европейски филми в селекцията на IDFA, пет или шест бяха скандинавски.

УРОКЪТ
Преди да започнеш да разказваш чужди истории, трябва да разкажеш своите. Преди да накараш някого да се съблече пред камерата, трябва сам да застанеш гол пред нея, за да знаеш как ще се чувства после и той. Първият ми филм беше за моето семейство, а следващите – за моя личен живот и този на най-близките ми приятели. След като успях да докажа на тях, че няма да злоупотребя с доверието им, бях готов да започна да търся истории по-далеч от себе си. По време на премиера ми е важно да следя реакциите на хората в публиката, въпреки че избягвам да съм в салона, защото филмите ми се струват ужасно бавни – сякаш са пет часа, а не един. Помня, че в последните седем минути на Правилата на ергенския живот, в които героите плачат и всичко е много емоционално, хората до мен станаха и си излязоха. Моята работа като режисьор е да ги задържа в салона за час и половина, затова, когато се случи нещо подобно, трябва да се замислиш къде точно си сгрешил.

ПРИЗНАНИЕТО
Участието в Sundance за мен е някакъв вид сбъдната мечта. Когато видя, че даден филм носи логото на фестивала, го приемам като знак за качество – можеш да си отвориш бутилка вино, да си направиш паста и да се насладиш на онова, което ще гледаш. Това са точно моят тип филми. Естествено, почувствах се невероятно, когато разбрах, че сме номинирани. Това е пик в кариерата ми засега и най-вече доказателство, че мечтите наистина могат да бъдат реализирани. Пощальонът е вече шестият ми филм и знам, че обикновено, след като си на върха, нещата тръгват в другата посока. Затова и много внимавам. Всъщност излъгах, не е вярно – в момента снимам два филма и нямам много време да се притеснявам. Ако чакаш дълго и мислиш прекалено, губиш инерцията, интереса и искрата, с която снимаш.

ЗАВРЪЩАНЕТО

Съпругата ми също е от България, въпреки че дълго време е живяла в Германия, и двамата решихме да се върнем заедно. Имаме малко дете и не съжаляваме за избора си, независимо че политическата ситуация тук е под всякаква критика и през ден се събуждам с мисълта да си взема багажа и да замина обратно. Спира ни това, че тя не говори фински и времето там наистина е ужасно, макар че първите 6-7 години не ми правеше особено впечатление. Ако един ден все пак се върна във Финландия, ще е най-вече заради хората – финландците са страхотни професионалисти и можеш да разчиташ на тях на сто процента.

Повече за филма Пощальонът на facebook.com/the.good.postman/

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.