На гърба на Дисниленд



29 март 2018 текст Евелина Иванова
Филмите му са за хора, които водят тиха борба с живота без щастлив обрат. На ръба на документалното кино обаче Шон Бейкър пропуска не само подсладителите, но и изкуствената мелодрама и предава действителността в Щатите, подмината от американската мечта, сякаш я познава отвътре. И това е факт: собствените му житейски падания са почти колкото спечелените битки.


Снима първия си филм през 2000, но независимото кино го вдига на ръце чак през 2015 заради нискобюджетната и заснета с три телефонни камери Мандарина – история за грешните любовни ходове на чернокожа транссексуална проститутка, обрала точките на Sundance. През 2018 вече срещаме Шон на живо на нашия София Филм Фест, на който дойде с новия си фестивален бисер: Проектът Флорида, сниман на 35мм лента като къс от живота в един обикновен лилав мотел в периферията на Дисниленд, където и децата, и големите нямат план за утре. В седмицата, когато филмът влиза премиерно в кината, режисьорът ни разказва за дивия юг в Щатите, детството си в Ню Джърси и как се прави кино извън Холивуд.

Правите независимо кино по свои правила, има ли известна доза бунт в това?

Не мисля. Целта ми не е да съм бунтар, нито да отправям нарочни послания. Всъщност просто се опитвам да си плащам наема, като правя кино и без да се налага да работя в офис от 9 до 5. Поемам рискове, но взимам пример от режисьори, които също не са спирали да рискуват през годините – като Ларс фон Триер и филмовото течение Догма 95 или пък френските документалисти от cinéma vérité. Това са хора, които очевидно искат да снимат стойностни филми, но всеки път правят и по нещо различно. Ако си независим, можеш да избираш между два модела на мислене: или копираш Холивуд и се превръщаш в негова резервна визитна картичка, или правиш филми, които са умишлено различни. Избрал съм второто. Не разбирам подражателството – за мен добрият филм е този, който има свой собствен поглед.

Историите ви са за хора от периферията на обществото, защо избирате да разкажете точно тях?

Всички сме били в периферията по един или друг начин. А и понякога да си губещ може да се окаже привилегия. Наричат ме режисьор на маргинализираните групи, но, честна дума, не съм се стремил към това съзнателно. Никога не съм си казвал: "Хайде сега да снимаме отритнатите от обществото". Подбудите ми да избера определена история всеки път са различни. А и по-скоро първо забелязвам мястото, чак след това – хората, които го обитават. В Проектът Флорида изборът на щат не е случаен. В Америка вече няма див запад, опитомили сме го напълно. Но има див юг. Флорида е място, което носи усещане за непознато, за неразгърнати възможности, дори за някаква опасност. Принцът на Бродуей пък го заснех заради Ню Йорк – защото този град пулсира, насища окото и ухото. Избрах го за локация и после се замислих кой прекарва дните си там, каква е човешката история. Действието в Мандарина се развива в червения квартал на Лос Анджелис – колкото повече го наблюдавах, толкова повече забелязвах, че е убежище предимно на транссексуални тъмнокожи жени и това ме накара да поискам да разбера повече за живота им. Вълнуват ме съвременните истории – харесвам исторически филми и научна фантастика, но не смятам, че бих могъл да заснема нещо подобно. Правя филми за тук и сега, защото вярвам, че са капсули на времето и може би един ден ще научат някого на нещо.

Работите с актьори с малко или никакъв опит, рисковано ли е това?
Надявам се, че не. А и засега подходът ми работи. Гордея се с откритията си. Две от главните роли в Проектът Флорида са поверени на непрофесионалисти. Бруклин Принс е фантастична като шестгодишната Мууни, а Брия Винайте, която играе майка ѝ, открих съвсем случайно в инстаграм – беше си пръст на съдбата. Уилям Дефо пък сам пожела да участва и как бих могъл да му откажа. За него актьорството е сериозна работа и на снимачната площадка въобще не се държи като звезда – просто иска да се слее с актьорския екип и да прави своето изкуство.

Казвате, че Проектът Флорида е филм за детството и за децата, които са "крале и кралици". Какви са вашите спомени като хлапе?
Всички сме имали своето детство – сигурно затова и филмът успя за докосне толкова много хора. Моето премина в Ню Джърси, на 30-минути път с кола от Манхатън. Там има много пасторални места, които напомнят на село. Живеехме на едно такова място, с ферми и пасища. Беше хубаво. Увлечени в играта, приятелите ми дори успяха да изгорят до основи един обор – така всъщност се роди и сцената с изгарянето на бунгалата в Проектът Флорида.

Остава ли ви време за живот извън киното?

Истината е, че киното е голяма част от живота ми. Освен че правя филми, съм и запален киноман, гледам непрекъснато. Сега, когато Оскарите минаха (Уилям Дефо беше номиниран за поддържаща мъжка роля – бел.ред.) и фестивалният сезон клони към края си, смятам да се върна към живия живот. В крайна сметка, за да можеш да пишеш и да правиш филми за истински истории, трябва да ги оставиш да ти се случат.

Каква е равносметката ви дотук, доволен ли сте от избрания път?

Нормално е да се питаш дали решенията ти са били правилни. Но мисля, че дотук съм се справил добре. Горд съм с пет от шестте си филма. Първият – Four Letter Words, го заснех на 22-годишна възраст, веднага след като завърших Нюйоркския университет, и е някак незрял. При останалите вече си личи почеркът ми, така че май съм тръгнал по правилния път. Или поне, докато разговаряме с вас тук, в тази стая, имам чувството, че е така.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.