Нещата от живота: Мартина Апостолова



11 април 2019 текст и снимки Севда Семер
В друг сценарий щяхме да говорим с Мартина след тренировка, но днес я срещаме между две репетиции. След 15 години сериозна игра на футбол тя осъзнава, че се чувства най-добре не на терен, а на сцена. Така се озовава в класа на Цветана Манева.


Името на Мартина се появява за пръв път върху театрален плакат през 2011, а последно е изписано върху наградата за най-добра актриса от кинофестивала в Хонконг за играта й в Ирина. Филмът на режисьора Надежда Косева от месеци събира фестивални трофеи с историята си за жена, която в крайна ситуация решава да стане сурогатна майка. В подготовка за ролята, Мартина дълго ходи с изкуствен корем – не за да се научи как да го носи, а за да се оглежда в отношението на околните. Сега вече я хващаме изцяло в собствената кожа и в разговор за любимите й неща в един живот, избран сред всички, през които е минала – на различни езици, в непознати страни, под горещи прожектори и през най-живописните пътища за мотор.

РОЛЯТА
Първата ми беше в реклама на автомобилна компания. Бях на две години и единственото, което си спомням, е колко ми е топло от прожекторите. Бях се върнала от село, наядена от бълхи, всичко ме сърбеше. Чаках да кажат "начало" и казвах на баща си: "тати, шешка ме". Чешка ме тоест – тогава не можех да говоря правилно, фъфлех и шъшках. Баща ми е един от първите, които са правили видеореклами тук.

АКТЬОРИТЕ
Моника Вити е от любимите ми актриси – тя е изключително мощна, дори да не прави нищо, само с присъствието си. В Червената пустиня на Антониони тази жена не си променя физиономията през целия филм, концентрацията излиза през очите й. Можеш да разбереш абсолютно всичко, без да си отвори устата. Харесвам Кейт Бланшет и Тилда Суинтън, защото са страхотни хамелеони, но запазват себе си в това. Не са техничарки, които според някой метод постигат нещо в ролята, а виждаш, че това са те, живеейки своя живот през героя. Киното, което ми харесва, е мълчаливо, тихо, със силно присъствие на героите и дълбоки отношения. Три билборда извън града беше един от най-човешките филми, които са ми се случвали през последните години. Гледам и биографично кино, но да е точно; обичам документални и кулинарни филми – за звезди Мишлен и готвачи.

ЕЗИЦИТЕ
Поживях малко в Германия, но се чувствах неспокойно там. Когато се върнах, веднага разбрах, че искам да уча театър, и то на родния си език. Иначе на немски си имам любима дума – шметерлинг, значи пеперуда. Баща ми е от Сърбия и вкъщи се говореше доста сръбски; говоря и немски, английски, учила съм испански, италиански, сега започнах и холандски сама. Държа на уважението към граматиката – от тези хора съм, които поправят другите. Баба ми е била агроном и редактор и винаги се е стараела да ми предаде това отношение. Обичам и да се допитвам – ако се съмнявам в нещо, се обръщам към една приятелка, която е филолог.

ПУБЛИКАТА
Страхотен успех е, че с Ирина бяхме на толкова много фестивали. Най-голямо впечатление ми направи публиката в Маракеш: там не се усеща особено лишението на жените откъм права, но в същото време след филма те останаха два часа, за да говорим. Задаваха въпроси, за които лесно си даваш сметка, че се дължат на културни различия. Как така Ирина не беше казала на мъжа си, че ще става сурогатна майка? Как така работи в кръчма? Това наистина ли се случва, или е художествена измислица? Най-силно ги беше впечатлило колко смела и борбена е Ирина. В Полша пък жените бяха фрустрирани от темата – говореха за бог и религията. За една и съща сцена всеки има различно усещане и за себе си е бил прав – не е имало грешно разбиране, просто гледни точки.

КНИГИТЕ
Какво чета в момента? Десетина книги: биография на Мерил Стрийп, която е изключително скучна и се опитвам да я завърша вече шест месеца; есета на Уорхол за любовта; на Сюзан Зонтаг – Бележки за "Камп", която ми е много трудна, почти нищо не разбирам от нея; Ерих Кестнер – Антон и Точица; Зелено и златно на Силвия Чолева – защото бяхме работили по нея като студенти и мисля, че не я оцених подобаващо като литература, а повече като учебен материал. Какво още: редовната книга на Опра Уинфри – комерсиално, но тя много ме вдъхновява; чета си една за техника на говора. А, и на Пабло Неруда едни стихосбирки на английски – да разнообразя малко, нали.

ОБЯДЪТ
Съвършеният обяд е в двора на дядовата ми къща в град Рила. Ранна есен е, листата на асмата тъкмо тръгват да падат и слънцето е вече много ниско. Намазала съм си една филия с лютеница. Сама съм. А може би баба ми решава кръстословица до мен.

ПРОМЯНАТА
Мисля си, че изкуството не трябва да е просто красиво или трогателно, да се разревеш с някого на сцената. С Кони (Констанца Гецова – бел.ред.) започнахме компанията KOMA Ludens, за да внасяме истински теми, които олекотявахме със средствата на театъра. Така хората ги припознават и им става по-леко да ги преглътнат и да помислят, преди да повторят готово мнение, взето от някъде. Сега репетирам две представления, и двете са свързани с омразата и нарастващата агресия към така наречените „различни“. Едното е документално, на Възкресия Вихърова, за насилието в училище – Историята Ти (ти) в мен; другото е танцово, с режисьор и хореограф Марион Дърова, за нео-нацистките организации. Вярвам в силата на изкуството да променя хората – някои представления могат да те променят за цял живот, дори да си безразличен към театъра.

ТЕАТЪРЪТ
Едно представление, което промени мен, беше Три сестри на Тимофей Колябин. Гледах го на прожекция в Дом на киното и се опитвам да открия град, където мога да го видя на живо. Покоси ме. Ясно – три сестри, Чехов, класика и така нататък, но всичко тук е минало през жестомимичен език. Така разбрах много повече от този автор, отколкото съм разбирала всеки друг път. Имаше нещо, което ме преобърна отвътре. Гледам поне по два пъти на сезон едно българско представление, което ме презарежда – Хората от Оз на Галин Стоев, текстът е на Яна Борисова. Всеки път чувам по нещо ново, някое изречение, което ми помага, вади ме от ситуация или състояние, кара ме да си кажа: "бе не е толкова голямо бе, Мартина, не е толкова огромно, нищо не е станало".

ПРЕЗАРЕЖДАНЕТО
Няколко пъти в деня намирам по пет минути, където и да съм, за да седна, да си затворя очите и да си представя, че съм бутилка, която се изпразва от течност и след това се пълни отново. Успяла съм да изиграя мозъка си да повярва, че това е вид презареждане. Но най-вече ме зарежда да карам мотора си – особено до Рилския манастир по стария път. Обичам маршрута, кратък е, хубав е и ми е сантиментален, свързвам го с детството си. Карам от малка, но този голям и свой мотор го имам от четири години.

Филмът Ирина се очаква в кината през есента
Премиерата на Историята Ти (ти) в мен е на 12 и 13 април от 18:00 в Баня старинна, Пловдив
Премиерата на Hating Machine е на 17 и 18 април от 19:30 в ДНК

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.