Нещата от живота: Илиян Метев



20 септември 2018 текст Виолета Иванова снимка Светослав Драганов
"Документалното кино има морални граници – можех да заснема и истинско семейство, но за мен това беше неправилно. Трябва добре да прецениш доколко е редно да взимаш от хората, дори те да ти съдействат." С тази мисъл режисьорът документалист прави лек завой към игралното кино десет години след първия си филм – късият Голешово за обезлюдяващо се планинско село, и пет след втория – Последната линейка на София за тежкото ежедневие на хората от Бърза помощ.


Заглавието, заради което сега се пускаме по скайп линията до Оксфорд, е 3/4: портрет на едно сплотено, но и разединено семейство в последното им лято заедно. Заснет с непрофесионални актьори, играещи роли, близки до реалния им живот, филмът се прибра със Златен леопард от Локарно преди година, а след седмица влиза и в нашите кина. За да го усетим правилно обаче, първо проследяваме ума зад него – през три държави и една загърбена музикална кариера.

КИНОТО
Трябва да съм бил на 12-13, когато чичо ми запали мен и брат ми по Тарковски, Хичкок, Бунюел и други класици. Тогава свирех на цигулка усилено, харесваше ми и да рисувам и не смеех дори да си представям, че някой ден мога да се занимавам с кино. Когато на 18-19 заминах да следвам Изящни изкуства в Лондон, където специалността е доста либерална и покрива всякакви арт форми, вече имах възможност да се докосна до камера. Стана ми любопитно, с приятели заснехме филм, бегло вдъхновен от В очакване на Годо – за едно момче, което търси себе си и Господ. Нищо особено, просто си поиграхме с техниката, но беше голям кеф и така ми хрумна, че може това да е моето нещо. Лека-полека после се насочих към документалното кино, защото вярвах, че игралното иска богат житейски опит, за да има какво да кажеш, а аз смятах, че ми липсва. Освен това обичам да наблюдавам хората, мога да го правя с часове, а и бях открил група режисьори, които съвсем ме запалиха по жанра. Като Сергей Дворцевой, който е Тарковски на документалистиката. Филмите му са висша форма изкуство, направени с търпение, фини, въздействащи. Това ценя в киното – да не е само забавление, а да предизвиква.

ПОДХОДЪТ
С 3/4 все пак прекрачих в игралното кино и най-съществената разлика в подхода ми беше в това как създавах ситуациите. При документалното кино целта ми винаги е била да съм невидим, всичко да е наблюдение, без интервюта с героите. Когато снимахме Последната линейка на София, първо прекарахме няколко месеца с хората, за да свикнат с нас и после на снимките да сме станали като част от фона, за да хванем максимално реални ситуации. В игралното кино това не е възможно, най-малко защото снимачният екип е по-голям. Класическата схема е да имаш реплики за наизустяване, но с 3/4 исках да действам като Джон Касаветис, Кен Лоуч или Лоран Канте, с когото дори се срещнах, за да открадна ноу-хау. Идеята беше да поставим актьорите в ситуации, в които сами измислят диалога, а ние само ги насочваме, задавайки цели като "трябва да убедиш сина си да си напише домашното". Никой не знаеше целите на другия и това създаваше едно много истинско напрежение, докато търсеха решение. За децата беше по-лесно, отколкото за бащата – човек на точните науки, който искаше точни насоки. Сега обаче той е един от най-големите фенове на филма.

ТЕМИТЕ
Помня една медицинска сестра, която се грижеше за баба ми и в началото беше много груба, но след няколко дни омекна и показа човешката си страна. Трансформацията ѝ ме замисли за работещите в българските болници – така дойде идеята за Линейката. После дълго търсих точния екип на Бърза помощ, който да следваме с камерата, и междувременно идеята еволюира. И този, и всеки друг мой филм тръгва от нещо много лично – импулс, емоция, нещо, което отдавна занимава ума ми. В 3/4 има доста паралели с моя живот и този на Бетина Ип (негова партньорка в живота и всички филмови проекти – бел.ред.): аз исках да съм музикант като героинята Мила; бащата е физик като моя и този на Бетина; семейството ми винаги е било много разпиляно по света, а филмът разказва за последното лято на Мила с близките ѝ, преди да отиде да учи в чужбина. Което впрочем беше истината и за самата нея в онзи момент.

РЕАКЦИИТЕ
Последните ми два филма бяха готови с приключването на любимия ми процес – мишунга, тоест нагласянето на звука. Много странен момент е, когато затваряш тефтера със задачи, след като години наред си се занимавал само с това – ставаш вулкан от емоции, защото за една минута всичко е свършило. С тези два филма много съм се притеснявал, защото ги завършвахме малко преди фестивалните им премиери, на които главните герои ги виждаха за първи път. Седях близо до тях, наблюдавах кой къде въздиша, дали се смее, беше ми много вълнуващо, а за тях – много странно, защото залата е пълна и всички ги гледат. Учуди ме колко хора се просълзиха и припознаха в 3/4, защото е донякъде артхаус филм, не е за всеки. Колкото и да са важни наградите, най-ценен ми е този контакт с публиката. Да видя, че съм направил нещо, което предизвиква реакция, да тече енергия между екрана и зрителите.

МУЗИКАТА
И да са искали нашите да стана физик, не са казали. Но те и двамата са били любители музиканти, даже татко отчасти спечелил точно с цигулката си сърцето на майка ми, която свирела на пиано. Брат ми пръв се повлече по тях и завърши цигулка, а аз, като по-малкия, все му подражавах, затова хванах същия инструмент. После го последвах и в отказването от кариерата – не ни се нравеше как се развива класическата сцена. Иначе в Германия съм печелил конкурси, свирил съм по радиа, но и в музиката, като с киното, най-голямата ми награда беше контактът с публиката, който там е дори по-наситен. Това беше другата причина да се откажа: нервите, които те тресат преди концерт, те изхабяват, колкото и уникално да е усещането постфактум. Повечето хора, които пък аз бих чул на живо, са починали отдавна, но има един млад пианист – Лукас Дебарг, който ми връща вярата в класиката, защото не залага на експлозивни изпълнения, не търси ефектност, а буди емоция в теб по фин начин. Вкъщи рядко си пускам музика за забавление – само джаз, докато готвя. Като слушам класика, гледам да е съзнателно, да правя само това.

ДЪРЖАВИТЕ
Бях на 8, когато заминахме за Германия, и едно от първите ми впечатления оттам е, че вкусът на чешмяната вода беше много странен, не ставаше за пиене. Културата на общуване също беше друга: в първите класове в София нямаше разделение между децата, а там се сформираха клики от по двама- трима, които се отделяха. Това ми беше чуждо и всяко лято в България си припомнях колко по-социално може да е детството. Много ми харесваше да си идвам. Като чужденец в Германия често се чувствах изолиран, никога напълно приет, така че после в Лондон, където срещаш толкова езици и цветове на кожата, че никога не си третиран като по-различен от останалите, ме обля чувство за свобода, което не съм намирал другаде. Сега с Бетина и децата живеем в Оксфорд, където любими са ми книжарниците, едно голямо поле – там тичам, и един японски ресторант – харесвам тази кухня и често готвя азиатски неща. В България най обичам планините и, като съм в София, през ден катеря Витоша. Гледам да се прибирам на всеки 1-2 месеца, най-малкото защото там е сборният пункт на семейството ми.

БИБЛИОТЕКАТА
Повечето ми книги са в София, но и тук имам някои важни: за режисьори като Бресон и Озу, различни сценарии, много ценя и Чехов. Опитвам се да навлизам и в поезията – казват, че с киното имат сходни неща и макар допреди 1-2 години да не бях запален, вече усещам как ме обогатява. По същото време хоби ми стана и философията. Систематично навлизам в идеите на Кант – нещо, което съм се опитвал да правя и преди, само че тогава може би не съм бил готов. Но сега неговите идеи влияят върху това как възприемам света, хората и нашите действия.

ЕЖЕДНЕВИЕТО
С професия като моята е лесно да се почувстваш изгубен – нямаш офис, където да те чакат в точен час; можеш и цял ден нищо да не правиш и никой няма да забележи. И това е страшно – да знаеш, че сам трябва да пребориш мързела си. Затова гледам да си разграфявам дните. По часовник оставям дъщеря си на училище, в 9 съм в библиотеката, за да пиша следващия сценарий, обядвам в 12, после пак работя, а ако успея, отивам и на плуване, и така докъм 5. После е времето за децата, които ни разказват играта. Така че сутрините са ми най-активни и, откакто съм баща, вече рядко доработвам вечер. Семейството и сънят рязко ми станаха по-важни от всичко останало.

Филмът 3/4 на Илиян Метев е премиера в кината на 28 септември

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.