Чайка

Чайка




театрална постановка
От А.П. Чехов
Превод: Мария Вирхов
Режисьор: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Костюми: Свила Величкова
Музика: Калин Николов
Със: Снежина Петрова, Ованес Торосян, Михаил Мутафов, Елена Телбис, Николай Урумов, Светлана Янчева, Лилия Гелева, Захари Бахаров, Владимир Пенев, Христо Петков, Стоян Габровски
текст Вера Гоцева

Новият театър Азарян полита с пиеса емблема от Чехов, превърната от Явор Гърдев в задължителен спектакъл. Това е Чайка: история за любовта, смъртта и творчеството като три теми с един корен – вечното желание на човека да постигне себе си.


Сцената, прекроена в лабиринт от храсти (работа на Никола Тороманов), ни пренася в руска провинция. На съвършен декор от пасторална селска скука тук шепа свързани помежду си хора се лутат и разкъсват от любов, ревност и тъга, смесени с алкохол и философстване за живота. Те са "нервни от премного любов", както казва доктор Дорн (Владимир Пенев). Всеки обича някого, който обича някой друг. Всеки е влюбен и носи разбитото си сърце в джоба си, копнее отчаяно, твори и мисли за смърт – някъде там, на ръба на себе си, пред избухване.

Героите на Чехов са по-живи от всякога с актьорите на Гърдев, които издават спотаеното напрежение с нервните си гласове, понякога извисяващи се в едва сдържана агресия. Телата също излизат от спокойния си ход с отсечени движения. И колкото по-очевидни са невъздържаните жестове и думи, толкова по-очевидно е, че те са превод на неизречено нещастие, на болка и разрушение.

Пиесата е писана през 1896, но в ръцете на Гърдев звучи естествено и съвременно, а актьорите говорят, както дишат – без усилие. Играта е великолепна. Виждаме Снежина Петрова като застаряващата актриса Аркадина – самовлюбена, егоистична, но и отчаяна и заключена в страха си от смъртта. Младият й любовник – писателят Тригорин (Захари Бахаров), е човек без воля, пуснат по течението на живота. Елена Телбис е Нина Заречная – момиче от съседно имение, което мечтае да бъде актриса или може би чайка (разберете сами), а Ованес Торосян като сина на Аркадина живее на село, пише пиеси, иска нови форми в изкуството и е влюбен в Нина.

Лабиринтът, в който следим насечените им ходове, е символ на това колко изгубени са тези хора. Храстите не са достатъчно високи, за да не се откриват един друг – напротив, те се виждат, но не могат да се достигнат. В нещастната си любов, всеки казва мълчаливо на някого: "Ако някога ти потрябва живота ми, ела и го вземи." Като ням участник в действието, ние също сме в лабиринта – в залата той свършва над последния ред, въпросът е има ли край в реалността ни?


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.