Нещата от сцената: Неда Соколовска



30 март 2017 текст Наталия Иванова снимки Анелия Тодорова
Коя е последната история, която бихте гледали на екран или сцена, точно както сте я чули? Неда е режисьор, който се интересува тъкмо от това – да разказва живота, какъвто е. Едни хора в Родопите още казват "яце форкаш" на редките млади около тях, човек в индвалидна количка не успява да намери работа като баничар, друг няма покрив над главата, но пише поезия за звездите, трети е в бежански лагер, а приятелите му един по един няма да стигнат до него.


Жанрът вербатим театър (или "дословен" от латински език) съществува от 1992, когато Анна Дивиър Смит записва различни истории от бунтовете на чернокожи в Бруклин и ги разказва от първо лице на сцена. През 2012 Неда основава своето студио Vox Populi (а през 2016 – и платформата за документално изкуство В/ХОД), за да направи същото, а зад гърба си вече има 10 пиеси (част от тях с Икар и Аскеер), всички в репертоара на Червената къща. Днес се срещаме малко след премиерата на последната – Поколение Ь, която гледа към порасналите тийнейджъри на прехода, посрещнали свободата с всичките й пороци. Преди да чуем и личните й спомени на глас, Неда ни води по пътя до тях – от (почти) изоставената кариера на актриса до историите, които ни сближават.

НАЧАЛОТО
Нямам братя и сестри и детството ми премина в скучаене и доста четене. На 13 бях изчела всички томове на Шекспир и История на киното – книга с
илюстрации и сбити плотове, по които си фантазирах целите филми. Мисля, че от тези два източника тръгна и желанието ми да се занимавам с театър. Първият ми сценичен опит беше в 10-и клас в салона по физическо. Реших да поставя пиеса, само за да играя главната роля в нея. Помня, че след представлението ми казваха: "Хей, трябва да станеш режисьор", а аз много се обиждах – все пак се готвех за актриса. Бях обаче извънредно стеснителна пред публика, което се оказа и основната причина да не се занимавам с това, независимо че завърших актьорско майсторство в НАТФИЗ.

УРОКЪТ
След Академията две години бях на свободна практика, а после и на щат в Плевенския театър. Не помня кога съм се обърнала към режисурата, може
би междувременно съм дозряла за това. Реших да кандидатствам в Хелзинки, където приемът беше на равни начала – нямаше квота за чужденци. След първия кръг ми се обадиха и казаха: "Събрали сме се комисията и се чудим дали да ви извикаме на втори кръг. Много искаме, но трябва да обещаете, че ще научите езика". Обещах, но ми отне три години. Така от 150 човека влязохме двама. Не го казвам като голямо постижение, даже се чудя как се е случило. На последния кръг ме попитаха: "Добре, Неда,
какво искаш да научиш при нас?" Толерантност и демократичност, отговорих. Огромната разлика с Финландия е, че там няма йерархия в театралния процес. Продължавам да вярвам, че режисьорът не трябва да се възприема като най-важен, а да провокира актьорите да мислят и създават представлението заедно с него.

ФОКУСЪТ
Винаги ме е гонела мисълта, че театърът трябва да гледа към сериозните теми на времето и да ги назовава директно – не само през метафори и текстове, които нагаждаш към своя светоглед. Така се роди и идеята за първите три спектакъла на Vox Populi, създадени изцяло върху интервюта с различни хора – с физически увреждания, без дом, с китайската диаспора в България. Почти винаги се захващаме с теми, от които още нищо не разбираме. Разчитаме на случайността – знаем, че в този район има злато, но не знаем къде точно. При нас най-важна е съдбата на другия, животът му, начинът, по който говори. Затова мисля, че не правим точно театър: тук
има и журналистика, и антропология, и социология. Най-хубавото е, че това са съкровени разкази – споделени от един човек на друг, въпреки че накрая ги чуват много хора.

ИСТОРИИТЕ

Ако попадна на необичайна, интересна ситуация в живота, винаги си мисля: "това трябва да се отреже и да се пренесе на сцена, без нищо в него да се променя". Страшно се вълнувам по време на теренната работа – излизаш от собствения си балон и влизаш в друга среда, където разбираш, че всички човеци сме свързани. Не мога да степенувам историите по важност, но един от последните ми ярки спомени е от спектакъла Мир Вам, в който говорихме с хора в бежанските лагери. Взехме интервю от една жена от Хомс, Сирия. Разказваше ни за своите приятели, които са там и умират – от глад, бомби, от какво ли не, а тя изпитва огромна вина за това, че ги е оставила. Беше толкова емоционално, че ние всички плачехме непрекъснато. Това е пример колко въздействащ може да бъде един разказ и те учи, че трябва да допускаш други хора в орбитата си, да чуваш историите им. Ние, изследвайки различни теми, трупаме житейски опит, който иначе не бихме получили. Това е голямата ни мисия – разбирането на различния и доближаването на хората един към друг.

АКТЬОРИТЕ
Преди да влезе в подобен процес, актьорът трябва да забрави егото си. Двигателят му, когато е на сцена, не е ролята, а самият той като личност, която ще позволи през нейната психика и физика да преминат разкази на други хора. По време на представлението актьорът чува интервюто в слушалките си и го предава дословно, но не го знае наизуст напълно – той е проводник на чуждите думи. При нас часовникът тиктака безумно – започваш репетиции и след две-три седмици си на премиера. Понякога се налагат и остри завои, както със спектакъла Невидими 2: Фу, който трябваше да бъде за китайската общност в България. Ударихме ужасно на камък – хората просто не искаха да говорят с нас, не проумяваха защо се интересуваме от техните личности и отговаряха едносрично. Вместо представление, в което разказваме историята им, направихме съвсем друго – за актьорите като група българи, които се опитват да разберат една различна култура.

ПОКОЛЕНИЕ Ь
Представете си как един самолет се разхерметизира по време на полет – въздухът вътре ще влезе с такава огромна сила, че ще всмуче и помете всичко. Точно това се случи през 90-те – със свободата влязоха наркотиците, престъпността, насилието. Ние, тийнейджърите на прехода, бяхме нещо като войници, пуснати на фронтова линия, за да поемат първия огън. Когато ни хрумна да правим Поколение Ь, първо започнахме с интервюта, но се оказа, че в нашия екип има толкова спомени, че решихме да разказваме собствените си истории. Трудно е, защото аз самата се опитвам да забравя някои неща, които са нелицеприятни или се срамувам от тях. Дори намерих свои дневници от 94-95-а, които не бях чела 20 години. Бях изумена от някои неща. Смятам обаче, че спектакълът е наистина важен, защото има стигма, която още тегне над 90-те, а трябва да разказваме историите си заради всички преди и след нас. Сега с актьорите не спираме да се виждаме – всичко мина през споделяне на неща, които дотогава пазехме единствено за себе си, и много се сближихме.

Vox Populi е на facebook.com/studiovoxpopuli, следим следващите им представления на redhouse-sofia.org

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.