Нещата от сцената: Стайко Мурджев



1 юни 2017 текст Наталия Иванова снимки Анелия Тодорова
Здрависваме се, след като тъкмо е взел Аскеер за най-добро представление за Еквус на Питър Шафър в Младежкия театър. Това не е първата му награда за режисура – Стайко има Икар за дебют за Пухеният, грамота от Министерството на културата за творческите си постижения, но и десетки разменени съобщения и разговори с непознати, които понякога не са разбрали нещо, а друг път искат да му кажат "благодаря".


Когато днес говорим за пътя му дотук, го нарича и късмет, и вдъхновение, и битка, но често споменава и своите учители – от режисьора Юлия Огнянова и актрисата Емилия Ованесян (в школата към Родопския драматичен театър в Смолян) до проф. Пламен Марков в НАТФИЗ и Крикор Азарян, който пръв го назначава за свой асистент. "Мисля, че съм послушно дете на театъра", обяснява си сега, но ние чухме още много причини тази връзка да е крепка: от усещането, че си вкъщи в тъмната зала до това да не позволяваш на егото да расте повече от зрителя и да си тръгнеш, когато усетиш, че "просто ходиш на работа".

НАЧАЛОТО
Помня как майка ми ме водеше в Кукления театър в Пловдив. Бях много привлечен от това как светлините угасваха и всички оставахме на тъмно. Другите деца плачеха, крещяха, защото ги беше страх, а за мен беше уютно и вероятно дори съм бил високомерен, сякаш знаех нещо повече от тях. Усещането приличаше на това да се прибираш у дома. В детската градина дори имах мания да правя пиеси, но никога не участвах в тях като актьор, само ги организирах. Вероятно това е бил някакъв зародиш на режисьорската професия. Но все още нямам обяснение за всичко, което ми се случва, защото не произхождам от театрално семейство и родителите ми не са се занимавали с изкуство.

ИЗБОРЪТ
Предполагам, че ако не бях режисьор, щях да бъда лекар. В един момент от живота ми имаше много ярка дилема кое от двете да избера. В онези тежки и мрачни тийнейджърски години вероятно егото е натежало и затова съм тръгнал към театъра. Сега не мога да поставям на везните едната или другата професия, защото и двете имат мисия, въпреки че тази на изкуството е ефимерна. Границата между това да помагаш на другите и да задоволяваш собствените си его потребности е много тънка и този въпрос винаги ме е вълнувал. Разчитам силно на интуицията и самокритиката – съмнявам се в намеренията и действията си и непрекъснато водя диалог с разума си. Все още мисля, че е най-страшно, когато изкуството работи за теб, а не за зрителите.

ЖАНРЪТ
Хуморът винаги е доказателство за интелигентността на един човек. Когато казвам, че предпочитам трагедията, не изключвам от нея комедията. Не вярвам в чистите жанрове, смятам, че в една история винаги има много пластове. За мен пиесата трябва да стои на ръба, да не е ясно накъде ще те отведе. Енигмата и неяснотата в театъра са ми най-важното. Когато започвам работа по някой текст, винаги си го представям като Арденската гора – виждаш го отвън, но не знаеш какво ще изскочи, когато влезеш вътре. Затова и добрият текст е дълъг коридор с много открехнати врати – можеш да избереш в кои да влезеш. Често накрая се учудвам докъде всъщност съм стигнал.

ЕКИПЪТ

Колкото и да ми е трудно да го призная, искам всичко да е под мой контрол, да съм отишъл при шивачките, за да видя какво правят, дори понякога сам купувам обувките на актьорите. Доста се боря с това, защото една от задачите ми е да се доверявам повече на екипа си. Помня този важен урок от Юлия Огнянова: екипната работа винаги дава по-хубав плод от самостоятелната. Затова не вярвам в йерархичната стълба и разпределението на длъжностите като "дотук си ти, нататък – аз". Със сценографа например работя като със спаринг партньор, защото съм доста визуален човек. Дори вчера имахме среща и обсъждахме костюми, за които още нямам никаква визия. Имам обаче усещане какви трябва да бъдат – носи ми го един определен видеоклип, който му пуснах и го гледахме заедно. В театъра често работим с неща, които не можем да назовем и посочим конкретно, затова е важно хората в екипа да усещат света по същия начин като теб.

ПРЕМИЕРАТА
Не ми е комфортно да съм в публиката, крача из коридорите на театъра, нервнича из кабините, имам чувството, че осветителите искат да ме набият, защото трябва да си вършат работата, а не да се грижат за моята истерия. Преди пушех много и на премиера излитаха по две кутии цигари. Сега пия вода, блъскам и стискам зъби. Ужасно е. Тръгне ли и край, не можеш да го спреш. Съществува обаче известен парадокс, защото в театъра има прослушки – радиа, разположени навсякъде, за да следиш репликите и какво се случва на сцената. Обикновено заставам до една от тях и слушам, но идва и момент на жесток амок – имам чувството, че е мудно, скучно, че на хората не им харесва. Понякога се оказвам прав, друг път – не. Представлението е станало част от мен до такава степен, че губя възможност за обективен анализ. Затова на генералната репетиция викам няколко доверени човека, които да гледат и после обсъждаме заедно.

РЕАКЦИИТЕ
Хората често ме спират на улицата, за да обсъдим някое представление. Понякога се оказва, че човекът не е разбрал или не е харесал нещо в него. Най-хубавите беседи се получават по този начин. Често получавам и съобщения в месинджър с похвали и въпроси, което много ме радва, защото е някаква обратна връзка. Ние не правим театър за театралната публика, а за истинския зрител и почитател, затова е важно да комуникираме с него. В същото време обаче е важно и да не се продаваме на общия вкус.

ОТКАЗЪТ

Уморявам се, когато хората, с които работя, не са достатъчно мотивирани. Има момент, когато просто не става и не става и усещаш как си повикан да ходиш на работа, а не да правиш изкуство. Слава богу, все още си позволявам да напускам тази ситуация. В момента, в който репетициите започ­нат да ме уморяват психически и емоционално, ставам и си тръгвам. Прекъсвам процеса, просто няма смисъл. Рядко се е случвало, но наистина не мога да работя с хора, които не са вдъхновени. Това е като да обичаш някого, който не те обича – рано или късно трябва да си тръгнеш.

ПОЧИВКАТА

Обичам да излизам и да се разхождам по улиците. Градът е моето място и се чувствам най-добре в него – поляните и горите не са моята чаша чай, по-скоро ме уморяват. Предпочитам трамваите, тролеите, паветата, хората. Почивам си и като чета пиеса вкъщи или пътувам. Или слушам музика. Не се ограничавам до определен стил, пускам си рок и гръндж като Nirvana и The Doors, но най-много обичам класическата музика. Имам дори една цяла папка, която знам, че някога мога да използвам за вдъхновение.

Еквус на Стайко Мурджев е на голямата сцена в Младежкия театър на 29 юни от 19:00 и на фестивала Варненско лято на 7 и 8 юни от 18:30

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.