Нещата от сцената: Александра Петрова



25 януари 2018 текст и снимка Наталия Иванова
Когато сяда в Сатиричния театър, за да види как е поставена неговата пиеса, испанският драматург Хуан Майорга казва, че този Хамелин е един от най‑добрите, които е гледал. За режисьора Александра Петрова това е голям комплимент, но не и единствен – със спектакъла (за нея дипломен) печели и Икар за дебют през 2017. Не знаехме много повече, преди да я срещнем лично, но виждаме как зад този успех стои доста работа, защото Александра събира опит и от театрални школи в Мадрид и Амстердам, а дори успява да завърши успоредно и психология.


От декември насам пък видяхме името ѝ като режисьор още два пъти: в новия прочит на Хензел и Гретел в Младежкия театър и в премиерната Вихрушка от холандския драматург Йерун ван ден Берх, която предстои в Сатирата на 27 януари. Сюжетът ѝ се завихря около семейна вечеря, която разклаща масата под лактите на присъстващите, а преди да издърпаме стол за нея на живо, слушаме повече за пътя на Александра до режисьорското място.

ИЗБОРЪТ
Още в 5-6 клас осъзнато ми харесваше да ходя на театър, а родителите ми доста често ме водеха, което вероятно е оказало влияние на развитието ми по-късно. Впечатлявали са ме Пухеният на Явор Гърдев във Варненския театър и Психоза 4.48 на Десислава Шпатова с Иво Димчев и Снежина Петрова. Казвах си, че искам някой ден сцената да стане моя професия, но известно време решението ми беше по-скоро авангардно и не смеех да го споделя на нашите. Дойде обаче един момент, в който им казах и държах на избора си. В гимназията започ­нах да ходя на театрална студия и, малко преди да кандидатствам, избрах режисурата. Паралелно завърших и психология, която също ми даде важни уроци, най-вече за това да разбираш защо човекът срещу теб постъпва по един или друг начин и, вместо да го осъждаш, да подхождаш с емпатия.

ПОДХОДЪТ

Преди да се захвана с даден проект, винаги си казвам: "Каквото ще да става, няма да правя компромиси". Когато започнах да работя по Хамелин на Хуан Майорга, чувах често, че е по-добре да се откажа от тази пиеса, защото, по една или друга причина, няма как да стане. Мисля обаче, че, когато виждаш смисъл и имаш потребност да работиш с даден текст, трябва да бъдеш смел и честен, иначе никога няма да се получи нещо извънредно. За мен е важно да си отговоря първо дали една пиеса ме вълнува лично и дали ме провокира да си задавам въпроси. Когато драматургията е силна пък е важно и да намериш път към автора и неговия свят. Затова държа с актьорите и екипа да стъпим правилно в пиесата и да разчетем скритите ѝ пластове още преди първата репетиция. В случая с Вихрушка дори се срещнах лично с автора Йерун ван ден Берх в Ротердам и успях да поговоря с него. Беше интересно да чуя какво го е вълнувало, докато пише, а той ми сподели и няколко биографични елемента. Независимо от това обаче драматургът трябва да остави пиесата да заживее собствен живот, защото понякога текстът знае повече от автора си.

СРЕДАТА
Вярвам, че тук има нужда от съвременна драматургия – истории, които вълнуват и са провокирани от проблемите на днешния човек. Това, което категорично мога да отлича като разлика с Амстердам и Мадрид, е, че публиката там е по-склонна да търси и да иска експерименти в жанра, езика и формите на театъра. В този смисъл за техните театри новото не е риск, какъвто често е при нас. Хубавото е все пак, че и тук срещнах хора, които наистина искат представленията ми да се случват и това ме обнадеждава. За съжаление обаче предлагането се определя от търсенето и затова мисля, че трябва да се дава повече пространство за нови форми, за да може и публиката да се възпитава. Преди седмица например в Испания имаше премиера на 24-часов спектакъл на белгийския режисьор Жан Фабр, базиран на древногръцки трагедии. Това е съвсем нов тип преживяване, вдъхновено от идеята, че зрителят претърпява катарзис, когато е на театър. Иска ми се да виждам повече такива неща да се случват и у нас.

РЕАКЦИИТЕ
Казвала съм си, че на премиерата ще наблюдавам зрителите, но това така и не се случва, защото сцената грабва вниманието ми. Когато обаче седнеш в салона, усещаш публиката – ако тя диша с актьорите, ако внимава и е погълната от случващото се, значи всичко е наред и си свършил работата си. Това е, което ме вълнува и пали в театъра. Хуан Майорга го описва много добре: същността на театъра е конфликтната среща между актьора и зрителя, а задачата на режисьора – да помага тя да се случва всеки път. Ето защо най-голямото признание, което съм получавала, е да виждам, че някой е дошъл втори или дори трети път, за да гледа мое представление. Много емоционална за мен беше и реакцията на самия Майорга, който след края на нашия Хамелин каза, че вижда в него четирите сили на големия театър: действие, емоция, мисъл и поезия.

РИТУАЛИТЕ
Винаги имам тефтер подръка, защото, макар често да се опитвам да запомням нещата, вместо да ги записвам, за съжаление забравям много от тях. Случвало ми се е дори да поискам да разкажа някоя история, която съм чула или видяла, а в момента да не успея да си я спомня и това е много жалко. Иначе се опитвам да не бъда суеверна, но имам залитания, признавам. Съвсем дребни неща – като да отида на премиера в същия час, в който съм го направила първия път, или да поздравя първо точно определен човек. Знаеш, че е безумие, но едновременно с това не ти се рискува и го спазваш.

МУЗИКАТА
Както казват, че в киното музиката е "необходимо зло", така на мен ми е интересно да вкарам зрителя в историята и да го развълнувам, без да си помагам с нея или други ефекти. Хамелин дори е базиран на легендата за вълшебния свирач, но се получи парадокс, защото мелодия на сцената така и не се чува. Мисля, че музиката е ценно средство за въздействие, но публиката може много лесно да се манипулира с нея, затова е предизвикателство да я развълнуваш с липсата ѝ. Иначе аз самата слушам доста неща – харесвам пост-пънк, The Sound, Joy Divison, дръменбейс, от носталгия си пускам The Prodigy и The Who, но любимата ми песен изобщо е Wish You Were Here на Pink Floyd.

БИБЛИОТЕКАТА
Подреждам си рафтовете, но не по определен начин, по-скоро гледам да не е разхвърляно. Често препрочитам части от Сидхарта и Престъпление и наказание, също разказите на Селинджър, а понякога и Буковски. Скоро прочетох в оригинал и не толкова популярните пиеси на Лорка, които още не са преведени на български. За една от тях – El público (Публиката), той самият казва, че ще може да бъде поставена едва след години. Вероятно защото е много сложна – в нея има и сюрреализъм, и поезия, с които се работи трудно. Освен пиесите, имам и доста психологическа литература и смятам, че в жанра има заглавия, които е добре да прочете всеки: като Човекът – социално животно на Елиът Арънсън или Лекарят и душата на Виктор Франкъл.


Премиерата на Вихрушка е в Сатиричния театър на 27 и 31 януари от 19:30
Хензел и Гретел се играе в Младежкия театър на 27 януари от 11:00

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.