Нещата от живота: Александрина Пендачанска



29 март 2018 текст Наталия Иванова снимка Мат Хенек
Когато на 17 излиза за първи път на сцена, за да изпее ария на Виолета от Травиата на Верди, дори не знае как точно да се поклони. Само година по-късно обаче вече е Лучия ди Ламермур в Билбао, а през следващите 30 гласът ѝ звучи в най-големите опери от Виена, Берлин, Торино и Монте Карло до Москва, Ню Йорк, Вашингтон, Тел Авив и Париж (където живее с дъщерите си през повечето време).


Сега Александрина Пендачанска стъпва пак на онази сцена от дебюта си – Зала 1 на НДК, за да празнува своите 70 роли дотук. На 2 април концерт-спектакълът ѝ Това съм аз (с оркестъра на Пловдивската опера) събира някои от най-добрите ѝ арии: от Графинята в Сватбата на Фигаро до Електра в Идоменей на Моцарт, Агрипина в опeрата на Хендел и Ермионе в тази на Росини. Преди да чуем как сопраното ѝ се издига до върха на сградата обаче си говорим с Александрина на тих глас – за първите спомени в коридорите на Операта, "грешките" на младостта и най-важните моменти в живота, които са далеч от сцената.

ДЕТСТВОТО
Като дете имах две семейства. Това на баща ми беше "нормалното" – дядо ми и баба ми бяха забележителни със своята грижа и обич, а тя готвеше най-вкусно на света и до днес помня всяко нейно ястие. Това на майка ми пък беше "музикалното". С нейните родители растях в коридорите на Софийската опера, където дядо беше концерт-майстор на виолончелите, а баба – пианист в оркестъра. Помня как всеки един от шестимата души вкъщи свиреше на някакъв инструмент или пееше. В същото време родителите ми пътуваха и правеха кариера, майка ми (Валери Попова – бел. ред.) беше и солистка в Пловдивската опера, а баща ми се опитваше да построи апартамент, за да не живеем всички на едно място. Няма конкретна случка или ден, когато съм си казала, че искам да бъда оперна певица. Винаги е било ясно обаче, че по един или друг начин ще бъда на сцена. Всъщност като малка много повече танцувах, отколкото пеех, и може би от мен щеше да стане нелош хореограф. Исках да бъда балерина, но нямах физическите данни за това, а характерът ми винаги е бил такъв, че щях да се стремя да бъда прима. Баща ми обаче се противопостави на желанието да отида в балетно училище и с основание – това е много тежка професия, която иска посвещение, а за да си струва усилието, трябва да имаш талант. Затова пък по-късно баба ми ме заведе на изпит в Музикалното и всичко пое по естествения си път.

РАЗВИТИЕТО

Когато говоря за дебюта си, често разказвам как имах чувството, че роклята ми всеки момент ще падне. Спомням си също леко арогантното, младежко нахалство, което казва "ей сега ще ви покажа!". Просто нямах търпение да изляза на сцена. Това е много смешно, защото сега гледам записа и виждам едно дете, което не знае как да се държи пред публика. Очевидно не мога и да се поклоня, правя едно неловко движение, което е умилително, но в същото време и нелепо. След това мое изпълнение се случиха доста неща. Като прослушването ми за Травиата в миланската Ла Скала, където бях пратена от влиятелната тогава Българска импресарска дирекция. Не ме взеха за ролята, защото не знаех италиански, но ако бяха, сега едва ли щяхме да си говорим. Дори и изпълнението ми да беше успешно, кариерата ми щеше да е приключила максимум десет години по-късно. Всичко, което наричам грешка и за което някога съм страдала, от перспективата на днешния ден е положително. Напълно възможно е кариерата ми да беше протекла по-зрелищно и бляскаво, но и по-мимолетно.

РОЛИТЕ
Младостта наистина смята, че морето е до колене и аз самата съм го изживяла точно така. Колкото по-невъзможна беше една роля, толкова повече исках да се справя с нея. Буквално съм отваряла ноти, за да видя кое е най-трудно, за да си избера него. Пяла съм в кариерата си няколко неща, на които сега се чудя много – и на акъла, и на смелостта си. Като операта Есклармонд на Масне – и до ден днешен едва няколко певици са успявали да я изпеят, което вероятно е причината тя да не се поставя. Не ме разбирайте погрешно, сега не бих могла да го направя, можела съм тогава (в Торино, когато е 22-годишна – бел.ред.). По принцип винаги слушам гласа си – когато усетя, че изпитвам умора от някоя роля, преставам да я пея. Никога не работя срещу него, може би затова съм на сцена толкова години. Човек не може да се бори срещу природата си, просто не сме в състояние да го правим, въпреки че има много хора, които не разпознават знаците, които тялото им дава. С времето натрупваме знания и умения, с които да компенсираме отстъпването на природата, но има едва единици, които и на 70 години успяват да пеят феноменално – както например Мариела Девиа.

ПАМЕТТА
Преди да отида в Италия за първи път, пеех, знаейки генерално текста, но без да съм си направила труда да науча какво означава всяка дума. Когато сега си го помисля, много ме е срам. Впоследствие това стана недопустимо, разбира се. Всъщност научих италиански език изключително бързо. Даже, ако човек вярва в прераждането, може да си помисли, че съм била италианка, защото в рамките на месец вече говорех. Днес вече пея само на езици, които владея, като изключим немския, който научих достатъчно, за да разбирам какво значат думите в либретото. Говоря също руски и френски. Във всеки случай е важно да се създаде система и метод на запомняне. Никога не съм спирала да си набавям нови знания и мисля, че съм кадърен самоучител. Научих например английски сама – с учебници, тетрадки, речници и дисциплина. Да плувам – също, защото изпитвах огромен страх от водата и съм горда, че го направих. Голяма част от нещата, които днес знам, се дължат на любопитството ми.

МЕСТАТА
Винаги се разхождам из градовете, където имам спектакли, и опитвам да се запозная с тях възможно най-добре. Азия например е съвсем различна от Европа. Пътувахме преди време с влак от Шанхай до Пекин и преминахме няколкостотин километра, а най-интересното и неочаквано от всичко беше колко много Китай напомня на Русия – природата, сградите, организацията на живот, всичко, само че е по-подредено. Публиката обаче е различна навсякъде, но не по начина, който очаквате. Има стереотипи, които не са верни – ето, немската публика, която според хората е студена, всъщност е най-топла и награждаваща. Руската също, просто е изключителна. Най-сантименталното място за мен остава обаче Софийската опера, където излизам на сцена и усещам онази специфична миризма от детството ми, която обожавам. Въобще София е единственото място, на което имам спомен от всеки ъгъл и се чувствам спокойна и щастлива. Мисля, че емигрантството не е лесно, аз изобщо не го умея. Затова и държах децата ми да си създадат собствена емоционална памет на мястото, където ще живеят.

ИЗВЪН СЦЕНАТА
Почти никога не слушам опера за удоволствие, само ако трябва да се информирам или не съм чувала нещо. Слушам симфонична музика, джаз и фънк, най-вече от 80-те. Когато пътувам пък, обичам много да гледам филми – обикновено си пускам един режисьор и заживявам в неговия свят, това ми е много приятно. Е, не съм маниак, не мога да ви кажа всички филми на Куросава да речем, но мога да изредя поне няколко. Помня как в един момент всички говореха за Бергман, а аз не бях гледала нищо негово, затова си казах "хайде сега, започвам отначало". Когато режисьорът е добър, непрекъснато ти се връща към него – все едно четеш книга и нямаш търпение вечерта да се върнеш, където си я оставил. Иначе обикновено си почивам като готвя, когато съм с децата и мога да бъда просто майка. Това за мен са истински важните неща и са моите моменти на пълен покой. Макар да отдавам голяма част от времето си на сцената, се радвам, че, въпреки всичко, намирам възможност и да живея нормален живот.

Концерт-спектакълът Това съм аз на Александрина Пендачанска е на 2 април от 19:00 в Зала 1 на НДК, 25/80лв от Билетния център

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.