Lazy Sunday Mix: Александра Николова

7 ноември 2019 текст Виолета Иванова
"Помня деня, в който реших да стана дигитален номад; всъщност помня всички дни преди това, когато съм се побърквала, че от 9 до 5 трябва да стоя на едно място."


Неделя следобед е, когато чуваме това от Александра, едва успяла да ни вмести в графика си, така че заглавието на разговора ни е музикално, но подвеждащо. Тя е страшно дейна. Артистичното ѝ аз снима супер, учи Изкуствознание, проповядва графично фасилитиране (т.е. записване на сложни идеи чрез прости картинки) и прави жестоки илюстрации. Другото ѝ лице има нос за бизнес. Преди 7 години спира да работи в офис, за да започне (вече закрития) стартъп Eventyard заедно с Кирил Велков и приятеля ѝ Олег Кабакчиев, с когото днес въртят маркетинг практиката Everhood, допреди половин година бяха част от бара Flip Flop, а понякога се срещат и зад пултове – като Ål Nik и Criteria. И дотук сме изпили само пяната на капучиното – направете си и вие едно гранде, докато Александра ни разказва за всичко, което я прави любопитен софийски и околосветски герой.

Първото парти, на което пусках, беше скандално. 30 август 2012, последният ми работен ден в една софтуерна компания. Половината ми колеги се изсипаха в Radio Café, където щяхме да пускаме с Олег и ShakerMaker. Не съм виждала мястото така претъпкано – имаше народ по тротоара, на моста, алкохолът свърши в 2, хората взимаха бири от другаде и се връщаха. Пускахме от лаптопа на Шейкъра, докато някой не го поля и не изгоря. Той изскочи да се разправя с виновника, Олег изчезна да ги разтървава и до сутринта си останах сама, а служебният ми лаптоп спаси нещата. Получи се толкова епично парти, че още разни хора се сещат и ми напомнят за него.

Рецептата ми за успех зад пулта е темпо – над 120bpm. И да следиш хората на какво реагират и да им даваш още от същото – без да изневеряваш на себе си обаче.

Покрай Flip Flop разбрах, че нощният живот в София е малко невъзможен. Баровете с готини адреси трудно оцеляват, защото навсякъде живеят хора и валят оплаквания за шума, а ако полиция дойде два пъти за една вечер, си длъжен да затвориш и може да отнесеш жестока глоба. Липсва обособен квадрат в центъра, където десетина бара да съществуват спокойно, без да пречат. Иначе в началото Flip Flop си го движихме сами и съм стояла 2 години зад бара, така че владея доста добре всички класически коктейли. Научих се и на критичност към това, което поръчвам на други места и да надушвам веднага, ако ме чанчат с фалшив алкохол.

Най-големият ми провал е Eventyard – платформа за събития, която не успяхме да монетизираме, въпреки финансирането от фонда Eleven. Просто не бяхме готови за всичко, което предстоеше. Макар че единственият начин да се подготвиш, е да го преживееш, тоест провалът ни беше неизбежен.

В слушалките ми напоследък все звучи плейлистът с индитроники и построк, който си сглобихме с Олег наскоро. В Mixcloud-а ми Alnik е, ако искате да чуете. Там качвам и моите Lazy Indie Sundays – от 2013 насам записвам лежерни сетове, които да слушаш, докато работиш или почиваш, и така да откриваш не особено известни изпълнители.


Ще ми се да имах повече време и да рисувам, и да правя музика. Преди ходех на китара и на продуциране. Наистина обичам музиката и искам да я разбирам повече, за да я създавам, обаче като нямам основата, иска страшно много работа тепърва. Затова трябваше да реша дали да се фокусирам върху рисуването и да го развия по-професионално, както и избрах, или да движа и двете неща, но само като хобита.

Обективът ми редовно гледа към детайли в познати места като София, които не съм виждала преди. Разбира се, и като пътувам, много снимам – преди де, сега вече усещам пренасищане от дигитални образи и започнах по-малко да щракам, повече да съзерцавам и преживявам, за да не ми се притъпят сетивата. Тези дни обаче снимам разни неща, които по-късно искам да нарисувам, за да не трябва да ги помня само с очи.


Напоследък все рисувам града, понеже на моменти се чувствам някак откъсната от него. Тук съм родена и не съм живяла другаде за повече от 3-4 месеца, но пътувам толкова много, че вече всеки ме търси първо с "Алекс, в София ли си?". Така е от 2014, когато бях на тренинг за дигитални номади по програма на Еразъм+. Изкарах си велико, научих много, после ходих на още подобни обучения, а днес съм част от организация, която ги прави – Nomadways. Покрай това 2-3 пъти годишно съм за по месец във Франция, така че и там имам кръг от близки. Нямам обаче чувство за принадлежност никъде, затова толкова рисувам София – илюстрациите ми са опит да хвърля котва.

Не мога да рисувам реалистично, затова и ме мъчи "синдрома на измамника" всеки път, като качвам илюстрация в инстаграм. На уроците по рисуване някога много играех с перспективи и светлосенки, но те всъщност никога не са ме привличали. Да, показват майсторство, но аз обичам да пречупвам проблема през моя си призма и да го предавам по-скоро символично, абстрактно, плоскостно. Иначе хората обичайно се затрудняват да рисуват ръце – за художника те са най-характерното нещо, по тях може да различиш двама подобни автори и да разбереш дали една картина е автентична.

Ако можех да имам каквото изкуство пожелая, щях да посегна към разни стари класики. Сега най се вълнувам от артистите на 20-те и 30-те, защото там виждам едно осъзнаване на света около тях. Бих взела по нещо и от импресионистите, и от германската школа, и от нашите хора от 30-те, и от Шиле и Кокошка – те са супер скандални и вдъхновяващи.

Готин факт от историята на изкуството, който сигурно не знаете, е че римската стена изобщо не е римска – мюсюлмански паметник е, казва се намазгях и дори не е толкова стар. Бил в покрайнитите на София и, когато се тръгвало на път, се спирало там да се помолиш, като мини външна джамия. Вече има и табела с тази информация и новото име: Старата стена, но почти никой не е забелязал това.

Последното ми велико запознанство беше лятото покрай един културен обмен. Срещнах се с хора, които мереха горещите зони във Виена и където излезе, че еди колко си дни подред е твърде топло, разкарват колите и слагат временно мобилни чешми, храсти и дървета, за да балансират температурата в града. Адски се впечатлих.

От дигиталното номадство може да ме откаже страхът ми от летене. Преди го нямах, но веднъж имах 22 полета за 2 месеца. Естествено, случиха се някои по-твърди кацания и нещо се пречупи в мен. Повлия ми и онзи случай с пилота на Germanwings, който нарочно разби самолета – сега всеки път като летя, мисля как доверявам живота си на непознат.

Александра Николова е на alnik.me и instagram.com/everhooder

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.