Паметта на полароида

3 юли 2014 текст Славина Илиева, снимки Владимир Томашевич
Вера Гоцева е фотограф. Обича да снима дигитално и на лента. Псевдонимът Ломовера е отражение на интереса й към т.нар. ломокамери, или камери играчки без кой знае какви настройки. Като Ломовера тя фигурира в известния ломографски сайт lomography.com (списание, магазин и общност едновременно), посветен именно на аналоговата фотография. Последната й страст са полароидните снимки и  широкоформатната фотография, при която лентата е 120мм. Заедно с бижутера Цвета Трендафилова, Вера представя поредица уголемени полародини снимки редом с авторската ювелирна колекция на Цвета. Презентацията на общото им начинание се случи това лято като част от Седмицата на дизайна в Барселона, в тамошната галерия Studio Store.


Разкажи ни повечко за проекта ви заедно с бижутера Цвета Трендафилова.
Съвместната ни работа с Цвета започна като на шега. Познаваме се от доста време и знаех, че тя се занимава с бижутерия в Барселона, където живее от повече от десет години. Миналата година сподели, че ще напуска компанията, в която работи, за да се посвети на собствена колекция. По това време и аз се бях оттеглила от офисна работа, отдавайки се на някакъв житейски размисъл, в който интензивно присъстваше фотографията. Тогава се чухме с Цвета и тя ми разказа идеята си за собствена колекция, по която би искала да работи заедно с мен. Тъй като винаги е била голям фен на лентовата ми фотография, а моят любим начин на снимане е именно този, искаше да комбинираме снимките ми с нейните бижута. По Коледа Цвета вече беше намерила изложбено пространство в Барселона. Концентрирах се върху проекта и отидох там през февруари, когато говорихме в подробности. Поставихме си широка тематична рамка, която вълнуваше и двете ни – паметта и спомените. Отвъд това нямахме ясно оформено задание, работихме паралелно, но без да се нагаждаме една към друга, с пълна свобода за лична интерпретация и без съобразяване. Като се върнах в България вече се чудех с какво точно да снимам, тъй като тъкмо в онзи момент работех предимно дигитално. Тогава, съвсем случайно, се сдобих с Polaroid Land Camera, която веднага ми стана интересна.

Обясни техническите особености на един подобен полароид.

Този полароид прави по-панорамни снимки, които трябва сама да си разлепиш. Целият процес по раждане на една снимка е безкрайно любопитен. Плаката излиза, слагаш я в джоба си, например, и там я ”бременееш“ точно толкова време, колкото сама решиш. Именно този тип снимка се оказа за мен най-добрият носител на нещо толкова ефимерно, което е едновременно спомен и откраднат момент от спомена за един образ. Всичко зависи от фотографа, защото той решава кога образът ще бъде готов, кога ще бъде превърнат в спомен. С течение на времето и натрупване на практически опит, осъзнавах ясно в кой точно момент трябва да бъде готов кадърът, който ще ми трябва. От една страна, това беше интиуция, от друга – завършено усещане, че съм готова. Почти цялата серия от 10 снимки направих наведнъж. През това време с Цвета си пишехме без да се информираме коя докъде е стигнала. В един момент тя ми изпрати семпли от своите бижута и беше удивително как нейните и моите неща имаха много сходно ”звучене”. Произведенията ни много съвпадаха като емоция, без изобщо да сме го имали като цел. Полароидните ми снимки носят меланхолия и множество интимни моменти, а бижутата на Цвета са свързани много с детските спомени. Цялата история около проекта беше много интересна. И двете, неусетно, бяхме свързали темата за паметта с тази за женствеността, като резултатът бе видим в нежността на крайните произведения.

Тъй като много хора те познават като Ломовера, разкажи ни за ломографията – какво представлява тя и кога реши да се занимаваш с нея.

Със закъснение се усетих, че Ломовера надделява над Вера Гоцева, но това не ме притеснява. За барселонския проект обаче си бях просто Вера Гоцева. Ломографията е нещо символично. Ето и малко от историята за термина – австрийската фирма Lomography купува руските апарати Lomo Kompakt Automat. Самото Lomo е абревиатура от Ленинградское Oптико-Mеханическое Oбъединение. Накратко – ломографията представлява работа с камери-играчки. Снима се със стари лентови апаратчета, от рода на Ломо ЛК-А и Смена, евтини камери, които нямат почти никакви настройки, но имат невероятна дълбочина или острота на образа. Освен всичко ломо-апаратите носят много поетично усещане – от време на време изкарват неочаквани резултати. Повечето хора, които снимат с камери-играчки, ползват често филми с изтекъл срок на годност, при които никога не можеш да си сигурен какво ще се получи накрая.

Какво мислиш за тенденцията умишлено да се състаряват снимки с различни технически похвати?
В никакъв случай не мисля, че това убива снимането на лента, например. Ако си човек, който се занимава активно с фотография, знаеш, че апаратът е просто продължение на окото – средство, а не цел. Но лентата си е лента и всичко останало е алтернативен опит да се доближиш до филмовата фотография. Тя е еднакво ценна наред с дигиталната фотография, но съдържа, поне за мен, специфична магия, която не може да бъде постигната с дигиталното снимане. При снимането с Полароид дефектите, впоследствие ефекти, може да се случат, може и да не се. И тази непредсказуемост много ми харесва, тъй като аз самата никога не режисирам кадри, а се опитвам да ги уловя. Това учи погледа на особено търпение и разпознаване на момента, върху който всеки лентов отпечатък придава особена поезия.

Разкажи за начина, по който представихте творбите си като едно голямо, завършено творение.

Самите снимки всъщност са малки – 10 на 12см, но специално за проекта ги извадих в размер 1м на 90см. Полароидният образ винаги носи специално усещане. И когато го уголемиш много пъти, уголемяваш и въздействието от него.

Снимките ти действително изглеждат като отворени прозорци към някакъв голям свят, който всъщност е личен, тоест миниатюрен. Парадоксът е интересен.

Не знам доколко това е парадокс, но със сигурност е търсено въздействие върху зрителя. Важно е къде се гледат големите снимки. В случая за успеха ни има заслуга и самата галерия, в която представихме проекта – барселонското Studio Store, което е много модерно в момента място. Цвета се беше заела с цялостната организация, имаше PR, който се беше погрижил на откриването да дойде отбрана аудитория – от модния и фотографския бранш, което за нас, като артисти, които събираме и обменяме опит, беше много ценно.

Как всъщност се стигна до участието ви в Барселонската седмица на дизайна?
Бяхме планирали да изложим нещата си именно в Studio Store и в един момент се оказа, че от Барселонската седмица на дизайна бяха научили за нас и за това, което правим. Директно ни поканиха да бъдем част от програмата на фестивала за тази година. Допълнителен бонус беше, че уцелихме най-силната седмица откъм арт събития в лятна Барселона – тогава се провежда и фестивалът Sonar и цяла Западна Европа е в Каталуня.

Нещата от изложбата продават ли се?
Да. Всъщност моите фотографии и бижутата на Цвета бяха презентирани заедно, но могат да бъдат закупени поотделно. Бях извадила серията снимки в две копия – едните бяха отредени специално за продажба, а към другите с карфици, съвсем фино, бяха прикачени бижутата на Цвета.

Планирате ли изложба и в България?
Имам покана от две места да представя снимките от проекта в София, като най-вероятно ще заложа на фотогалерията на Photosynthesis. Може да представим едновременно снимките и бижутата или само снимките. Обмислям ако е второто да разширя съществуващата селекция от десет кадъра с още поне три.

Повече за Вера Гоцева на lomovera.com
Повече за проекта на Вера и Цвета Jewellery Meets Photography на takemyyellowdress.com

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.