Колко е важно да имаш Структура

11 януари 2018 текст Наталия Иванова снимка Анелия Тодорова и галерия Структура
За миг се изненадваме, когато казва, че е скептична към музеите за съвременно изкуство, но бързо се съгласяваме с причината: "то не трябва да се отделя като нещо извънредно, екстравагантно и изключително, а да е част от естественото развитие на историята". Зад тези думи Мария Василева вече стои не само с биографията си (доскоро е главен уредник в СГХГ и основател на проектите за млади художници Място за срещи и награда БАЗА, а след 2010 – и на фондацията Едмонд Демирджиян), но и с новата галерия за съвременно изкуство Структура, за която усещаме: липсвала е в София.


На Кузман Шапкарев 9 (място с история, както ще видите) отсега нататък ще се събират работи, които заслужават публика, а до 20 януари там срещаме Форми на съвместно съществуване – изложба на наши и чужди автори с различен поглед към човешкото съжителство. Днес влизаме при тях през историите на куратора: от смяната на режима и първите крачки на съвременното изкуство тук до новия художествен пейзаж в София и общия план, в който все още търсим място.

ПРОМЯНАТА
Около 1985 нещо се носеше във въздуха – усещането, че предстои промяна, без да е ясно точно каква. Започнаха да се случват акции, хепънинги, пърформанси, най-напред в провинцията, където беше по-свободно. По онова време не осъзнавахме, че това са форми на съвременно изкуство, те бяха по-скоро израз на свободния дух, начин да правим нещо извън статуквото. Бяха приятелски срещи, действия, движение. Сега вече говорим за тях като за първи работи в това поле, но тогава не сме си давали сметка. Аз самата започнах да се занимавам с този тип изкуство в края на 80-те – период на сериозни промени, турбуленции и катаклизми, въобще смяна на системата, не само политическата, но и в обществения живот. От едно подчинително живеене и СБХ като отражение на принципа "отгоре-надолу" трябваше да намерим нов път. Винаги съм се интересувала от актуалните процеси и вероятно това е повлияло на избора ми да бъда критик. Думата "куратор" дойде на дневен ред по-късно, тогава не сме знаели, че такова понятие изобщо съществува.

ГАЛЕРИЯТА
Не съм толкова инициативен човек, нито себелюбив, но обичам да си върша работата. А когато не мога да я върша там, където съм, започвам да търся други варианти. Беше щастливо стечение на обстоятелствата, че мястото, в което направихме Структура, е на моя брат, също узрял за идеята, че градът има нужда от такава галерия. Архитектурата е наистина фантастична, а историята – доста дълга. Пространството е строено през 30-те години с идеята да бъде публично, а през 50-те държавата го приватизира и го използва като студиа на БНТ. Последно беше бинго зала. Павел Койчев ми е разказвал, че някога е идвал тук на уроци по рисуване и така се запознал с Атанас Яранов. Наскоро пък разбрах, че най-голям процент от собствеността някога е имал Вельо Дебелянов – софийски архитект и първи братовчед на Димчо Дебелянов. Такива нишки за мен са много симпатични и интересни. Но затова и имаше страшно много работа по ремонта, защото всеки е преустройвал мястото според нуждите си. Таванът например, който е изключително красив, беше почти унищожен и трябваше да го възстановяваме. Места с такъв мащаб и оберлихт в София има малко, затова са перли и историята им е ценна.



ИЗЛОЖБАТА
Има много информация, автори и творби, които просто стоят в съзнанието ми. Обикновено не ми хрумва тема, по която да започна да търся, по-скоро имам наум определени работи и тръгвам от тях. Такъв е случаят и сега – нещата на Нина Ковачева, Валентин Стефанов или неоновият надпис на Калин Серапионов са светели някъде в главата ми. Това е особен баланс: от една страна да намериш тема, която интересува художниците и те работят по нея, но и да бъде достатъчно интересна, за да провокира други художници. В този процес нищо не предшества другото. Тук е важен дори фактът, че бях на опелото на Цветан Тодоров и интересът ми към него се възобнови, така отново зачетох книгата му Страхът от варварите. Попаднах на фразата "форми на съвместно съществуване", която също се запечата в съзнанието ми, дойде наготово и оформи всичко, което и аз чувствам, това напрежение, в което съществуваме заедно. Проблемът започва първо от самите нас и продължава с отделянето помежду ни. Затова освен обществено-политически теми, в изложбата има и рисунки на Севда Шкутова и Боряна Росса, които свалят розовите очила от идилията на майчинството. Ние сами поставяме нещата в клишета, сякаш ни е страх да пипнем някои теми. По тази причина исках да открия галерията с изложба за тревожни проблеми, които няма как да проспиваме.

ХУДОЖНИЦИТЕ
Радвам се, че с някои художници действаме заедно още от началото, когато и аз, и те сме се развивали. За мен обаче е интересно да работя с всякакви поколения. Опитвам се да търся млади, талантливи хора, които да интегрираме в средата. Затова и преди време, когато нямаше галерии и никакви алтернативни пространства в София, стартирахме проекта Място за срещи в СГХГ – за да може да подадем ръка на автори, които тъкмо излизат от консервативната Академия. Това беше хубаво, но не беше нормално, защото никъде по света музеите не се занимават с толкова млади художници. Трябваше обаче да запълваме дупки и дори купувахме техни работи, за да ги подкрепим, въпреки огромния риск. Но пък един ден, ако станат големи автори, галерията ще има най-ранните им работи, което не е никак лошо. Каквото и да правят младите, за мен е позитивно, независимо дали ми харесва, или не. Даже си мисля, че искам да дойде момент, в който ще престана да ги разбирам, това би било напълно естествено.


ПУБЛИКАТА
Ние врим, кипим, бълбукаме, но навсякъде виждам все едни и същи хора, едни и същи лица. И все пак това не е съвсем вярно, защото сега се сещам как на фотографските изложби на фондация МУСИЗ има по 700 млади човека, които не познавам и това е много готино. Може би са там, защото всички присъстващи са кул, защото такава е модата, но мисля, че все нещо ще остане в тях и след време пак ще отидат на подобно събитие. Това важи главно за младите, които се носят насам-натам, но аз не се отказвам да работя и с по-устойчивата публика, която има повече финансови възможности, обаче не се е почувствала приласкана от нито едно софийско пространство. А мисля, че моментът е дошъл. Хората пътуват, виждат какво става, не са идиоти. За 17 години работа в музеи знам едно със сигурност: посетителите са страшно напреднали и никога не бива да се подценяват. Даже напротив: когато сме имали притеснения, че хората няма да разберат нещо, се оказва точно обратното. Важно е да си нащрек и да вървиш една крачка напред, за да ги накараш да почувстват определено място като свое.

ПРОСТРАНСТВАТА
Преди 10 години в София нямаше нищо. В един момент се появи Институтът за съвременно из­куство, но само едно такова пространство беше абсолютно недостатъчно. Тук-там се отваряха и други, но бързо изчезваха. Сега вече виждам трайна промяна и упорство в поддържането на такива места. Пример е the fridge, който мина през всякакви трудности, смени трети адрес и концепция, но за толкова години удържа фронта. С появата на Swimming Pool, Æther, Hip Hip atelier и Генератор нещата окончателно се раздвижиха. Част от тези пространства са водени от хора, завършили в чужбина, които внасят нова енергия, контакти, канят състуденти, вижда се, че няма да им мине, че не са еднодневки. Друг пример е One night stand на Иван Мудов. Концепцията е проста – изложба за една вечер, но тя също задава различен ритъм и среда, в която и художественият живот най-накрая може да се развива нормално.


ПРОФЕСИЯТА

Не си представям да работя друго. Имала съм залитане да бъда художник, докато учех в Академията, защото тогава се твърдеше, че ако един изкуствовед не се е изцапал с бои и не е направил поне едно скулптурно ухо на Давид, не е никакъв изкуствовед. Това са глупости, защото навсякъде в света история на изкуствата се учи в университета и се изисква убийствена подготовка по философия, естетика и история, докато ние учехме живопис и рисувахме голи тела. Покрай тези занимания ми влезе и мухата да се прехвърля към рисуването, но си направих един автопортрет в мазето и приключих с това, не го нося в себе си. Не съм и колекционер. Моят баща (писателят Димитър Василев – бел. ред.) обаче беше и израснах в къща, пълна с картини и скулптури. Може би това ме е насочило точно към тази професия. Нямам нуждата обаче да закача нещо на стената, то е с мен през цялото време. Да си куратор е толкова шантаво, че не си способен да правиш нищо друго. Не се уморявам от работата, тя много ми харесва, но ми тежат социалните ангажименти: цялата публичност, очакванията на хората, които са наистина високи. Сега е важно да намеря облика, мястото и границите си. И да знам кое и кога да покажа на хората, за да има отклик.

Галерия Структура е на Кузман Шапкарев 9 и на structura.gallery и facebook.com/structuragallery
Изложбата Форми на съвместно съществуване е там до 20 януари

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.