Мъжът в лице: Рауи Хадж



18 май 2017 текст Евелина Иванова снимка Бабак Салари
Покрай мъжете в гръб, с които ни среща във PhotoSynthesis, говорим очи в очи с писателя и фотограф от Бейрут за абсурдите на живота, клишетата на Запада и глобализацията като чужда дума.


"Мелодрамата ме привлича, а също и хората в криза на третата възраст", казва с лека усмивка Рауи и хвърля поглед към включения на масата диктофон. Не иска да говори в помпозни изречения, нито да прави препратки към големите класици или пост-модернистичните течения. Предпочита минимализма и простите истини. Като тези, които запечатва на лента за Man-Woman Standing – общ проект с канадския фотограф от ирански произход Бабак Салари, който сега събира кадрите им в София.

"Нашите снимки са някак изчистени и непретенциозни", скромно обяснява Хадж, според когото повод за съвместната фото изложба със Салари е отдавнашното им приятелство. И случайността. "Открихме непреодолими прилики в работите си", казва през смях, "но моите са по-скоро стрийт фотография, а в тези на Бабак има мизансцèн". Картините, които двамата рисуват върху фотолента, са на напълно неподвижни персонажи, мъже и жени от живия живот, в много цвят или пък в черно-бяло. Мъжете се падат на Хадж. Всъщност той сам ги избира – навярно заради вътрешната си необходимост да проектира истории върху своите герои. "Любимата ми снимка е онази на мъж с гръб към обектива, който гледа към няколко надвиснали над водата плачещи върби. Усетих го като силно трагичен образ, на ръба на живота, въпреки че човекът може да е имал съвсем спокойно и щастливо съществуване."

Умението на Рауи да разказва истории му печели доста награди, и то не само за фотография. През 2006 първата му книга Играта на Де Ниро взима литературния приз ИМПАК (International Dulbin IMPAC Literary Award), а втората – Хлебарка, се чете на над 20 езика. И в двата романа става дума за криза, но не на възрастта, а на живота на беглец, който писателят познава не отстрани, а отвътре. Макар че в паспорта му пише "канадски гражданин", коренът му е дълбоко вкопан в Бейрут. Гражданската война през 80-те го кара да търси изход отвъд океана – първо в Ню Йорк, а по-късно и в Монреал, където живее до днес. "Не, не съм се подлагал на психотерапия като героя ми в Хлебарка. Като се замисля обаче, съм изживявал същите трудни моменти по време на големите студове в Монреал", шегува се Рауи. Насекомото в романа му е всъщност емигрант с мизерно съществуване, който е задължен да посещава терапевт след неуспешен опит за самоубийство. "В известен смисъл книгата е критика срещу клишетата на Запада, но Западът умее да приема критика и не гледа на нея като на лична обида. Знае, че е временна и ще отмине", обяснява Хадж.

В Ливан също го четат, макар че Играта на Де Ниро им напомня за опустошителната гражданска война в страната – нещо, което сънародниците му няма как да забравят. "Жребият на Ливан не е никак лек, той винаги е бил убежище за бедстващите. В момента в страната има 2 милиона бежан­ци при население от 3 милиона. Това събужда смесени чувства в хората – те са съпричастни към болката на другите, но икономическият фактор ги притиска. Не съм обаче в позиция да съдя, в крайна сметка и аз съм потърсил убежище навън. В Хлебрака има един откъс, в който главният герой, живеещ в нищета, среща друг изпаднал като него човек и го гледа с презрение. Просто разпознава в него себе си."

Хадж се връща в Бейрут всяка година (сега тъкмо пристига оттам) и говори три езика, но не разбира глобализацията. Терминът му е някак чужд. Ливанецът от Монреал по-скоро вярва в общата ни борба – тази да съхраним чисто човешкото. Затова не спира да снима, нито да пише – за абсурдите на ежедневието, за драмата и нейното комично лице и за смеха през сълзи, който ни спасява.

Изложбата Man-Woman Standing на Рауи Хадж и Бабак Салари е във PhotoSynthesis от 18 май до 11 юни (с фотокнига от Жанет 45)

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.