Открито



14 юли 2016 Андре Агаси
Андре Агаси вече е пенсионирал ракетата си от няколко години, когато в ръцете му попада книгата Нежният бар на наградения с Пулицър журналист Дж. Р. Морингер. Стилът на писане толкова го впечатлява, че намира контактите и пита директно: "Искате ли да работим заедно по моите мемоари?". Положителният отговор се отпечатва на хартия през 2009 и грабва от първото изречение, точно като интересна тенис среща.


Финалният резултат също е ясен – гейм-сет-мач за Агаси, защото Открито е много повече от автобиография на 40-годишен тенисист, спечелил всичко на корта. Кориците тук прибират един човешки живот, разказан от първо лице и толкова откровено, че още с разгръщането влизаме в главата на 7-годишния Андре. Шон Грегъри от списание Time, който има страхотен форхенд в критиката, го казва така: "Не само прекрасна книга, но и истински разказ за съзряването, за изграждането на личността, изпълнен с мрачен хумор, но и с терзание и искреност. Агаси потвърждава онова, което феновете са предусещали от самото начало – че целият маскарад не е бил продиктуван от жажда за внимание, а е следствие от битката му да спаси своята същност от спорта, който е заплашвал да го разруши."

Сега този ас в биографичния жанр е преиздаден от Locus Publishing с нов превод от Катя Перчинкова – как продължава историята след откъса отдолу може да прочетете за 19.90лв в книжарниците:

"НА СЕДЕМ ГОДИНИ СЪМ И СИ ГОВОРЯ САМ, защото ме е страх, а няма кой да ме чуе. Никой друг не ме слуша. Шептя тихичко: "Откажи се, Андре, просто се откажи. Хвърли ракетата и напусни корта. Влез вкъщи и хапни нещо вкусно. Поиграй си с Рита, Фили или Тами. Поседни до мама, докато плете или реди пъзел. Чудесно звучи, нали? Няма ли да е прекрасно, Андре? Няма ли да е прекрасно никога повече да не играеш тенис?".

Но не мога. Не само защото татко ще ме погне с ракетата, но и нещо дълбоко в мен не ми позволява. Мразя тениса, ненавиждам го от дъното на душата си, но продължавам да играя, удрям топката цяла сутрин и цял следобед, защото нямам избор. Колкото и да ми се иска да спра, не спирам. Увещавам се да спра, но продължавам да играя и животът ми сякаш се върти около противоречието между онова, с което искам да се занимавам, и онова, което всъщност правя.

В момента омразата ми към тениса е насочена изцяло върху дракона, машината за подаване на топки, модифицирана от огнедишащия ми баща. Черен като нощта, с големи гумени колела и думата PRINCE, изписана с бели букви в основата, на пръв поглед драконът прилича на машините за подаване на топки във всеки клуб в Америка, но всъщност е живо същество, сякаш излязло от комиксите ми. Драконът има мозък, воля, черно сърце и страховит глас. След като всмуче поредната топка в ненаситната си паст, драконът издава поредица от злокобни звуци. Започва да ръмжи. Топката се надига бавно в гърлото, стига до устата. Драконът надава рев. За миг звукът е почти смешен, като машината за фъдж, която поглъща Огъстъс Глуп в "Чарли и шоколадовата фабрика". Но когато драконът се прицелва в мен и изстрелва топката със 180км/ч, звукът ме смразява. Всеки път се стряскам.
Баща ми умишлено направи дракона страховит. Сложил му е изключително дълъг врат от алуминиева тръба и тясна алуминиева глава, която отскача като камшик назад при всеки изстрел. Вдигнал го е на платформа и го е поставил досами мрежата, за да може драконът да се извисява над мен. Нисък съм за седемгодишен. (Изглеждам още по-малък, защото непрекъснато се свивам от страх и заради подстрижката на паничка, която татко ми прави на всеки два месеца.) Но когато стоя пред дракона, изглеждам миниатюрен. Чувствам се ужасно мъничък. Безпомощен.
Баща ми иска драконът да се извисява над мен не само за да привлича вниманието ми и да ми вдъхва респект. Иска топката, която драконът изстрелва от устата си, да пада в краката ми все едно е пусната от самолет. При тази траектория е почти невъзможно да я ударя по нормален начин: трябва да я взимам много рано, докато още е по възходяща траектория, иначе ще ме прехвърли. Но и това не е достатъчно за баща ми. Взимай топката по-рано, крещи той. Взимай я по-рано.

Баща ми крещи всичко по два, понякога три пъти, понякога по десет. По-силно, вика той, по-силно. Но какъв е смисълът? Колкото и силно да удрям топката, колкото и рано да я взимам, тя се връща. Всяка топка, която прехвърля над мрежата, се присъединява към хилядите в другото поле. Не стотици. Хиляди. Те прииждат към мен на непрестанни вълни. Нямам място да се обърна, да пристъпя, да се завъртя. И крачка не мога да направя, без да стъпя върху някоя топка – но нямам право да стъпвам върху топките, защото баща ми не търпи подобни работи. Ако настъпя някоя от тях, баща ми надава такъв вой, все едно съм настъпил очната му ябълка.
Всяка трета топка, изстреляна от дракона, удря друга, вече паднала на игрището топка и отскача накриво. Намествам се в последния момент, взимам топката рано и я удрям елегантно. Знам, че това не е обикновен рефлекс. Знам, че много малко деца по света са в състояние да зърнат тази топка, да не говорим пък да я ударят. Но не се гордея с рефлексите си, а и не получавам похвала. Това е мое задължение. Всеки добър удар е нещо нормално, всеки пропуск – провал.

Баща ми казва, че ако удрям по 2500 топки на ден, това прави по 17 500 топки седмично и за една година ще съм ударил почти един милион топки. Той вярва в математиката. Казва, че цифрите не лъжат. А дете, което удря по един милион топки всяка година, ще стане непобедимо.
– Взимай топката по-рано – крещи той. – По дяволите, Андре, по-рано. Приближи се до нея, по-близо!
Сега той се приближава до мен. Крещи в ухото ми. Не е достатъчно само да удрям всяка изстреляна от дракона топка; баща ми иска да я удрям по-силно и по-бързо от дракона. Иска да победя дракона. При тази мисъл ме обзема паника. Казвам си: "Не можеш да победиш дракона. Как би могъл да победиш машина, която не спира и за миг?". Като се замисля, драконът много прилича на баща ми. Само че баща ми е по-страшен. Драконът поне стои пред мен, където мога да го виждам. Татко стои зад гърба ми. Рядко го виждам, само чувам виковете му в ухото си.
– С повече топспин! Удряй по-силно. По-силно! Не в мрежата! По дяволите, Андре! Не забивай в мрежата!

Нищо не разярява баща ми така, както топка, попаднала в мрежата. Дразни се, когато изкарвам в аут, крещи, когато топката излети зад основната линия, но когато я забия в мрежата, побеснява. Грешките са едно, мрежата – съвсем друго. Баща ми неспирно повтаря: "Мрежата е най-големият ти враг".
Вдигнал я е с петнайсет сантиметра над нормата, за да ми е още по-трудно. Мисли си, че ако успея да прехвърля топката над по-високата мрежа, един ден без проблеми ще я прехвърля и над мрежата на Уимбълдън. Няма значение какво искам аз. Понякога с татко гледаме Уимбълдън по телевизията и викаме за Бьорн Борг, защото е най-добрият, неуморен е, от всички тенисисти той най-много прилича на дракона – но аз не искам да съм като Борг. Възхищавам се на таланта му, на енергията, на стила, на способността му да се потопи изцяло в играта, но ако някога успея да развия тези качества, предпочитам да ги приложа другаде, а не на Уимбълдън. Някъде, където сам си избера."

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.