Бащите не си отиват



9 май 2017 Съставител и редактор: Невена Дишлиева–Кръстева
Дори само да кажем "татко" и вече чуваме как поне една история се нарежда в паметта ни – от първия път, в който пусна седалката на колелото до строгия поглед, когато се гордее, но се срамува да го каже.


Разказите в тази книга са други, но отново говорят за бащата, "с когото сме били сигурни, че животът предстои, с когото си говорим наум, за когото няма "не мога", който е мек като кадифе и топъл като шоколад и чиято липса е една от най-страшните и болезнени форми на "нямане". Думите са на Невена Дишлиева-Кръстева, съста­вител и редактор на сборника (с оформление от Люба Халева), събрал двайсет и четири разказа от синове и дъщери, които споделят спомени за баща си – ако не за да свикнат с отсъствието му, то поне да не го смятат за "изоставяне". Сред тях са Манол Пейков, Марин Бодаков, Зорница София, Камен Алипиев, Силвия Чолева и Димитър Коцев-Шошо, а преди представянето му в Перото на 26 май четем историята на Райна Димитрова – франкофон, доброволец със сериозен опит и дъщеря на Атанас Митев, която разказва защо той никога няма да си тръгне.



СЕЛОТО ЗНАЕ

В девет и петнайсет силен спазъм ме кара да се превия на две. Няколко секунди ми е трудно да си поема въздух. От притеснение трябва да е, казвам си. Много се събра напоследък. Баща ми е четвърти ден в интензивно отделение. Нощите минават тежко. Като че ли борбата започва, след като се скрие слънцето. Тази нощ съм малко по-спокойна. Сестра ми си дойде и сякаш част от товара се смъкна от гърба ми. Сега сме физически заедно в тревогата и тази споделеност ми носи известна лекота.

"Не е редно жените да си отиват преди мъжете! Разбираш ли? – пита баща ми през сълзи, когато научава диагнозата на майка ми. – Аз съм й казал: Ти ще ми затвориш очите! Не аз твоите!"

Седим на люлките пред къщата. Хубава есен е. Топъл вятър бавно изсушава лицата ни. Дървата са подредени. Тревата – окосена. Мирно и тихо е. А в гърлата ни – буци... Зареял е поглед към къщата. Сам си я построи. Такава, за каквато мечтаеше. Такава, че да събира всичките му приятели. Сега гледа към нея и в очите му виждам парчетата от това, което никога повече няма да му се случи.

Не сме си мълчали така от деня, в който заминах за Франция. Помня го като вчера. Тъгата се процеждаше през малките пролуки. Планини от неказано. Мълчаливият му отказ да ме изпрати до София. Късното ставане на сутринта, като че ли нищо извънредно не се случва. Едно простичко "Чао" на вратата и забележимо по-продължителният поглед, преди асансьорът да дойде.

Небръснатото му лице... Дали е гледал през прозореца как се отдалечавам? Или гледката е била непоносима? Не посмях да се обърна тогава. Никога не го попитах след това.

Сега, 15 години по-късно, виждам умората в походката му. В начина, по който ме прегръща, преди да си тръгна. В мекотата на гласа му. Говори по-бавно. Без обичайната припряност.

Сам ми се обади на сутринта. "Получих инфаркт." Мълчим. Паузата е безмилостно дълга. И крайно недостатъчна да възприема чутото. Толкова е недопустимо, че блокирам напълно. Стискам телефона с изстинали пръс­ти и се чувам да казвам: "Добре". Идея нямам защо.

Вечерта сме при него и си говорим, все едно не сме в интензивно отделение. Никой от нас не е готов да приеме сериозността на случващото се. Усмихва се. "Няма да мога да ви правя компания за виното повече." Гласът му е по-гърлен от обикновено. Усещам как започвам да колекционирам кадри и щрихи. Запаметявам миризми, цветове, звуци. Лампите в болницата. Столовете. Коридора. Белите манти, които обличаме, за да влезем. Сенките под очите на лекаря. Многобройните маркучи, впити в тялото на баща ми. Толкова различно изглежда. Забелязвам, че е заприличал повече на дядо ми. Сякаш се смалява. Не съм свикнала да го виждам легнал. Та той не спираше да се движи. Баща ми имаше особен двигател в себе си, който го държеше в постоянно нещоправене. В постоянен контакт с хората. В постоянен контакт с живота…

От болницата твърдят, че е потърсил помощ чак на третия ден. В същия ден на обяд играл хоро на центъра на селото. Не беше възможно баща ми да си тръгне неизпратен. Беше си поканил гости отблизо и далеч. Цяла вечер пял песни. През нощта сам се качил в линейката след хиляди уговорки и обещание да го върнат в понеделник.

В следващите дни започвам да виждам как му става все по-трудно да задържи живота в тялото си. Виждам как му се изплъзва. Дяволитото вдигане на веждите го няма. Погледът му се замъглява. По челото му се процеждат капчици пот. Неизбръснатото му лице отново ми напомня тази сцена на заминаването ми. За първи път лекарката отделя две минути да говори с мен за състоянието му. Почти не разбирам какво ми казва. Единственият ми ориентир е безпомощността, която излъчва. Говори, все едно нещо е заседнало в гърлото й, не ме поглежда в очите. Поема дълбоко въздух, а след това тонът й е равен. Като че се е вкопчила поне него да контролира. За първи път пускат само мен да вляза.

Не знам по какво да позная дали е дошъл моментът. Чудя се дали той знае. Знае ли дали се виждаме за последен път? Ще ми каже ли нещо? Ще има ли някакъв вселенски знак? Не знам как се разделя с баща.

"Обичам те", прошепвам му тихичко. "Обичам те", казвам още веднъж, за всеки случай. Усмихва ми се и затваря очи, сякаш иска да задържи момента. Сякаш иска да спре времето. Не мога да спра сълзите си и излизам.

"Трябва да тръгнеш веднага! Състоянието му е критично!"

Най-трудното обаждане до сестра ми. Знам какво причиняват тези фрази, когато живееш в чужбина. Откакто е заминала, се е готвила за деня, в който ще чуе тези думи. Сега ще скочи в първия самолет и ще се моли да стигне навреме...

Лицето му се озарява и грейва в усмивка, когато научава, че тя ще дойде. "Наистина ли?" "Наистина, татко."

Като че ли всичко се разви по телефона от там насетне. Обаждане от болницата. "Сърцето му спря в девет часа и петнайсет минути." Лично съобщаване в полунощ. Траурна агенция. Телефони. "Баща ми почина." С всяко казване свиквах с мисълта за това. Организация. Храна. Смях. Успокоителни. Плач. Цигара. Хора. Прегръщане. Поп. Пръст. Всичко минава като насън. С една плашеща рутина.

"Казал съм на всички роднини и на попа! Камбаната би! Селото знае!" Обаждането идва от най-добрия му приятел от родното му село, в което баща ми не живее от повече от 50 години.

Тези думи се запечатаха в съзнанието ми. Казани с една особена простота, каквато е присъща само на човек, свързан със земята. На човек, чийто живот зависи от реколтата. Простота, идваща от безусловното приемане на нещата, които не зависят от нас. С цялата мъка от огромната загуба на приятел. Толкова красиво ми се стори. Селото знае! Представих си селото не като хората, които живеят там, а като място. Улиците, по които е бягал бос като дете. Реката, в която се е къпал с приятели тайно от баба ми. В която е ловил риба до полунощ с баща си. Училището. Къщите и дърветата, които са го гледали как пораства. Пейките по целия път до центъра. Чешмата и асмата. Сега всички те са уведомени! Хората се променяме, когато някой си отиде. Местата също се променят. И имат право да знаят. Казват, че празните къщи и паяжините ги рушат. Не са паяжините, мисля си аз. Мъката им е! Ронят сълзи от вар.


Бащите не си отиват
е в книжарниците от изд. ICU, цена: 15лв

Представянето на книгата е на 26 май от 19:00 в Литературен клуб Перото

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.