Бащата на другия



8 февруари 2018 Паринуш Сании
Когато Ислямската революция променя живота в Иран, Паринуш Сании е на 30 и е завършила психология. По-късно трупа стаж като социолог в Министерството на образованието, а точно там вижда и сюжет за първия си роман Моята орис (също издаден от Жанет 45) – история за насилствен брак и труден избор, която два пъти е забранявана от режима в
страната.


Втората ѝ книга Бащата на другия (16лв) отново вади героите си от статистиката – Шахаб е дете, което протестира срещу напрежението в семейството си с мълчание, но проблемите, които виждаме през неговите очи, гледат към ежедневието в една страна, обзета от същия страх да говориш свободно.

Ето и откъс от книгата:

Сега вече разбрах какво означава думата "смахнат". Значи през цялото това време не съм съзнавал, че са ме унижавали. С дълбока печал усетих как постепенно ме обзема огромен гняв.

От този миг нататък възненавидях думата "смахнат" – чуех ли я, главата ми пламваше и лицето ми почервеняваше, кипвах и несъзнателно налитах на бой, а тъй като в повечето случаи не можех да се преборя с изреклия думата, започвах да чупя наред, да троша на малки парчета каквото ми попадне. Вече нищо не зависеше от мен, трябваше на всяка цена да изкарам тази горчивина от себе си, иначе щях да умра.

Докато мама с гняв и ярост разказваше всичко на бащата, аз се бях свил в ъгъла и внимателно я слушах. Пламъците на ненавистта ми лумваха все повече и повече. Очаквах с интерес реакцията на татко. Надявах се да отмъсти за мен или в моя защита да се опълчи на семейството на чичо още по-силно от майка ми. Уви, вместо това той хладнокръвно и спокойно заяви, че те имат право.

Плачът на мама и думите на бащата и Араш изгаряха цялото ми тяло. Трябваше да направя нещо. Очите ми се спряха на подканящо отворената врата на стаята на Араш. Вмъкнах се вътре безшумно. Знаех много добре, че не трябва да му пипам нещата, откакто се помнех ми беше забранено. Лампата върху писалището му светеше. Разхвърляни бяха книги, тетрадки, малки и големи листове, новата му писалка се мъдреше до големите и дебели картони, които в продължение на цели два дни ангажираха цялото му време. Взех шишето с мастило, появило се заедно с новата писалка. В ушите ми кънтеше гласът на Араш: „Срам ме е да ходя с него по улиците. Всички ми се подиграват, че брат ми е смахнат“. Внимателно разлях мастилото върху листовете, картоните и книгите. Щом свърши, хвърлих шишето на земята и се успокоих, сякаш огънят, който лумтеше в мен, мигом угасна. Преспокойно излязох от стаята и се качих по стълбите на горния етаж.

След писъка на Араш майка ми и баща му дотичаха в стаята на брат ми. Надникнах през вратата на стаята си, за да ги чувам по-добре:
– Съсипал е целия ни стенвестник, а утре трябваше да го предам – обясняваше Араш през сълзи. – Сега какво да кажа на учителя? Толкова се старах.
– Как така се е разляло мастилото? – чудеше се баща ми.
– Няма как да се разлее самї, със сигурност Шахаб го е направил.
– Какви ги говориш? Кога е пипал нещо без твое разрешение? Сега ще го изкараш и пакостник. Духнал е вятър и шишето е паднало.
– Майка ти е права. Едва ли Шахаб го е направил, досега не е вършил такива неща. Въпреки че няма вятър и прозорецът е затворен!

Това беше първата ми пакост. Вкусът на отмъщението ми се услади, въпреки че бях притеснен, но когато всичко приключи благополучно, си отдъхнах и се излегнах на големия креват на Араш, наскоро отстъпен на мен и проскърцващ при всяко мое движение. Вече нямаше значение колко мразя брат си и колко предпочитам моето си безшумно и сигурно легло, което дадоха на Шади. Нито колко ми се искаше и на мен да купят ново, с чекмеджета – като това на Араш! Дори не ми стана неприятно и не изпитах завист, когато Шади като всяка вечер глезено се мушна при мама, за да спи в прегръдките ѝ.

Престорих се на заспал, щом мама влезе в стаята, за да ми облече пижамата и да ми напомни да си измия зъбите. Озадачена, тя изгаси лампата и излезе. Дори тъмнината не ме изплаши, сякаш бях пораснал благодарение на горчивия опит от деня. Не помня точно, но ми се струва, че именно онази нощ Аси и Баби, които преди винаги се спотайваха в ъгъла, сега излязоха наяве. Разказах им цялата горчива истина за изминалия ден. Те ме утешиха и одоб-риха стореното от мен.

– Добре си направил, така му се пада! – похвали ме Аси, а Баби ме целуна и тримата се разсмяхме под одеялото. – Утре ще дадем и на баща му да се разбере. Ще ни нарича той смахнати! – продължи Аси.
Обмисляхме най-различни начини, припомнихме си нещата, на които бащата най-много държи. Най-накрая Баби колебливо и плахо промълви:
– Колата...
Онази вечер заспах по-късно от обикновено.
Събудих се от шума на колата на бащата и се завтекох към прозореца.
– Ех... жалко, успахме се – прошепна Аси, но Баби се зарадва и въздъхна облекчено.
През целия ден сърцето ми биеше по-учестено и се свиваше, щом се сетех какво ми предстои вечерта. Мама на няколко пъти ме попита:
– Какво ти става днес? Защо си толкова отнесен, къде ти е умът?
Щом татко се прибра, тихо се промъкнах на двора. Не можех да се откажа от отмъщението си. Сякаш съществуването ми зависеше от него. Студени тръпки побиха цялото ми тяло. Беше тъмно. На светлината от прозореца в стаята намерих градинската ножица на мама. Беше голяма и досега избягвах да я пипам, не само защото ми беше забранено. Предпазливо се приближих до колата и седнах до нея. Опитах се да пробия гумата с ножицата, но нямах сила.
– Сигурно предната е по-мека – каза Аси. – Пробвай нея!
Опитах, пак не стана.
– Хайде, стига толкова. Да си вървим! – предложи Баби.
– Не! Сега нарисувай нещо върху колата – не мирясваше Аси.
С върха на ножицата започнах да драскам, а Аси ми диктуваше в ухото:
– Точка, точка, запетайка, минус, скобка, закривалка, жички, жички – две ушички, тумбалака...
Изведнъж лампата на двора светна. Майка ми възкликна изумена:
– Шахаб, ти тук ли си? Какво правиш? Влез, ще настинеш!
Така се стреснах, че изтървах ножицата и тя издрънча. Главата на бащатa се показа зад мама и той извика с обичайното си раздразнение:
– Какво беше това?... Какво правиш, проклетнико?
Бързо обу гумените чехли и дотърча при мен, сграбчи ме за ръката, затреперих. Устата ми пресъхна, сякаш беше пълна с пясък. Мама го настигна точно когато той вдигаше ножицата от земята и се взираше в драсканиците по ламарината на колата. Наблюдавах лицето му, беше посиняло. Знаех, че обича колата си, но не чак толкова. Той замахна, обаче мама пристъпи напред и издърпа ръката ми от неговата.
– Какво си мислиш, че правиш? Внимавай, държиш ножица, ако замахнеш, ще осакатиш детето. Дай ми я – каза мама и със свободната си ръка му взе ножицата.
– Видя ли сега? Видя ли? Пак ме убеждавай, че не е луд. – Намеси се Араш, който така и не разбрах кога се беше приближил до нас:
– Видя ли, мамо? Вчера той е разлял мастилото върху стенвестника ми!
– Какво ли е станало? Не може да е без причина, сигурно сте му казали нещо, нещо сте му направили.
– Какви ги приказваш бе, жена, аз току-що пристигнах, въобще не съм го виждал.
– А аз какво му сторих вчера – обади се Араш ядосано, – че да ми спогоди този номер? И колко пъти съм се карал с другите заради него! Ако беше пил от онази тиня, сега да е мъртъв. А той, вместо да ми благодари, взе, че изпрати всичките ми усилия на вятъра.
Татко прокара ръка по драскотините и гневът му се разпали. Обърна се към мен, а аз се опитах да се скрия зад мама. Сграбчи ме за ръката и с глас, треперещ от гняв, извика:
– Ще те науча друг път да не правиш така! – И с голямата си длан ми зашлеви две силни плесници по врата и тила.
Толкова бях уплашен, че не усетих никаква болка.
– Не го бий! Той не е виновен, може би нещо се е случило.
– Какво нещо? Освен това, че е ненормален. Сега ще го затворя в стаята му. И никаква вечеря, за да разбере! А ти не се меси! Престани вече, много си го разглезила.
Седнах на леглото си. Аси и Баби мълчаха. Слушах гласовете отвън, чувах ги и четиримата. Първо поговориха колко съм смахнат, после Шади забъбри нещо на своя си детски език, бащата се разсмя. Вечеряха заедно. Араш разказа на баща си за училище. Блазе им, бяха семейство. Мен ме забравиха, почувствах се откъснат и отхвърлен от тях. Разбрах, че не съм един от тях. Нещо ме бодна в сърцето.

Бащата на другия (с превод от персийски на Людмила Янева и оформление на Люба Халева) е в книжарниците от Жанет 45, цена: 16лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.