Жената на стълбата



8 март 2018 Бернхард Шлинк
Смятана за отдавна изчезнала, картина с образ на жена внезапно се появява в изложба. Фактът смущава не само изкуствоведите, но и тримата мъже, които някога са обичали изобразената жена.


Вече остарели, четиримата се срещат в залив на австралийския бряг. Мъжете искат отново да притежават тялото, което някога е било в техни ръце. Но само един от тях има шанса да преоткрие любовта въпреки неумолимия ход на времето.

Написан в характерния прозрачен стил на Шлинк, романът е гарниран с напрежение и без съмнение се нарежда сред най-доброто от неговата литература (където е Четецът, чиято филмова адаптация през 2008 получи Оскар).

Ето и откъс от романа:

1.

Може би някой ден ще видите картината. Дълго време смятана за изчезнала, внезапно появила се – всички музеи ще искат да я покажат. В момента Карл Швинд все пак е най-прочутият и най-скъпият художник в света. Когато отбелязваха седемдесетгодишнината му, ме гледаше от всички списания и телевизионни канали. Макар че се наложи дълго да се взирам, докато във възрастния мъж разпозная някогашния младеж.

Картината обаче разпознах веднага. Влязох в последната част на Художествената галерия, тя висеше там и ме докосна така, както навремето, когато стъпих в салона на дома на Гундлах и я видях за първи път.

Жена слиза по стълба. Десният крак стъпва на долното стъпало, левият все още докосва горното, но вече е готов за следващата крачка. Жената е гола, тялото ѝ е бледо, срамното окосмяване и косата ѝ са руси, косата ѝ блести на светлината. Гола, бледа, руса – на сиво-синия фон от неясно очертаните стъпала и стени жената се приближава към наблюдаващия я с лекотата на носещо се из въздуха перце. В същото време с дългите си крака, заоблените бедра и твърди гърди тя притежава и някаква чувствена тежест.

Бавно пристъпих към картината. Усетих смущение, също както и преди. Навремето се бях смутил, защото жената, която предния ден бе стояла в офиса ми по джинси, фланелка и сако, на картината идваше към мен гола. Сега пък се смутих, тъй като картината ми напомни за онова, което се беше случило тогава, в което се бях заплел и което възможно най-бързо бях прогонил от спомените си.

"Жена на стълба" пишеше на табелката до картината и още, че е наета от частна колекция. Издирих куратора и го попитах кой е заел картината на Художествената галерия. Каза, че нямал право да съобщава името. Обясних му, че познавам жената от картината и собственика на творбата и че бих могъл още отсега да прогнозирам, че ще се разрази спор за собствеността на картината. Той сбърчи чело, но настоя на своето, а именно, че нямал право да съобщи името.

2
Обратният ми полет за Франкфурт беше в четвъртък следобед. Тъй като преговорите в Сидни приключиха в сряда сутринта, можех да си сменя полета за сряда следобед. Но ми се щеше да прекарам остатъка от деня в Ботаническата градина.

Исках да обядвам там, да полежа на тревата, а вечерта да гледам Кармен в операта. Харесвам Ботаническата градина, която на север опира до една катедрала, а на юг до операта; в чиито очертания се намират Художествената галерия и Консерваторията, а от възвишенията ѝ се открива гледка към залива. В градината има една част с палми, една с рози и една с билки, има езерца, беседки, различни статуи и много поляни със стари дървета, пълно е с баби и дядовци с внуците си, със самотни жени и мъже с кучетата си, с излезли на пикник групи, с любовни двойки, с четящи и спящи хора. В лоджията на ресторанта в средата на градината времето е спряло: стари железни колони, стар железен парапет, гледка към дърветата с плодоядни прилепи и към шадравана с птици с пъстра перушина и дълги изкривени човки.

Поръчах си яденето и се обадих по телефона на колегата си. Той беше подготвил сливането на фирмите от австралийска страна, аз от немска. Бяхме, както е обичайно при сливането на фирми, едновременно партньори и врагове. Но бяхме връстници, и двамата старши съдружници в едни от последните големи кантори, които още не бяха погълнати от американци или англичани, и двамата вдовци и освен това си симпатизирахме. Попитах го за детективското бюро, което кантората му обслужва, и той ми го посочи.

– Бихме ли могли да помогнем, ако има някакъв проблем?
– Не, само старо любопитство, което ми се ще да задоволя.

Звъннах в детективското бюро. На кого би могла да принадлежи картината на Карл Швинд в Художествената галерия в Ню Саут Уелс, дали в Австралия живее Ирене Гундлах или Ирене, която някога да е била Гундлах, или изобщо жена с такова име. Шефът на детективското бюро изрази надежда, че след няколко дни ще е в състояние да ме информира. Предложих му по-високо заплащане, ако може да ми го каже на следващата сутрин. Той се засмя. Или днес щял да получи информацията от Художествената галерия, или ще продължи няколко дни, нещата не зависели от по-високото заплащане. Щял да се обади.

Донесоха ми яденето, към него поръчах и бутилка вино, която нямах намерение да изпия, но въпреки това изпих. От време на време плодоядните прилепи се събуждаха, всички едновременно, литваха шумно от клоните, кръжейки около дърветата, отново се залавяха за клоните и се покриваха с крилете си. Сегиз-тогиз някоя от шарените птици край шадравана изкрякваше. Понякога изпищяваше дете или пък залайваше куче, или се чуваше говорът на група японци, който достигаше до мен като чуруликането на птиче ято. На промеждутъци долавях само църкането на цикадите.

На хълма под Консерваторията легнах в тревата. Както си бях с костюма – представата, че по-късно ще ходя в омачкан, а може би и в изцапан костюм, която иначе би ме изплашила, сега не ме стряскаше. След това ми стана напълно безразлично какво ме очаква в Германия. Нямаше нищо, без което да не можех, нищо, което да не можеше без мен. Във всички неща, които ме очакваха, можех да бъда заменен. Нямаше как да бъда заменен само в това, което вече се намираше зад мен.

3
Всъщност не бях искал да ставам адвокат, а съдия. Имах необходимите оценки от изпитите, знаех, че се търсят съдии, бях готов да се преместя там, където се нуждаят от мен, и смятах интервюто за представяне в правосъдното министерство за формалност. Беше насрочено за един следобед.

Отговарящият за личния състав беше възрастен господин с добродушни очи.
– Взели сте матурата си на седемнайсет години, на двайсет и една години първия, а на двайсет и три години втория изпит – досега не съм имал толкова млад и толкова добър кандидат.
Гордеех се с добрата си диплома и с младостта си. Но исках да направя впечатление на по-скромен човек.
– Записаха ме по-рано на училище, а промените при започването на учебната година, веднъж от пролетта през есента и после още веднъж от есента през пролетта, донесоха още две половин години.
Той кимна.
– Две подарени половин години. Още една подарена половин година, тъй като след първия изпит не е трябвало да чакате, а веднага сте станали стажант. Събрали сте достатъчно количество време.
– Не разбирам…
– Не? – погледна ме благо той. – Ако постъпите на работа следващия месец, в продължение на четиресет и две години ще съдите другите. Ще седите горе, а останалите долу, ще ги слушате, ще говорите с тях, понякога ще им се усмихвате, но в края на краищата ще решавате нещата отвисоко кой е в правото си и кой не, кой ще изгуби свободата си и кой ще я запази. Искате ли това – четиресет и две години да седите там горе, четиресет и две години непрекъснато да сте правият? Смятате ли, че ще ви се отрази добре?
Не знаех какво да кажа. Да, тази представа ми харесваше – като съдия да стоя на високото и да преговарям с другите относно справедливостта и справедливо да отсъждам кому е правото. Защо не и в продължение на четиресет и две години?

Той затвори папката, която стоеше пред него.
– Разбира се, че ще ви приемем винаги, когато наистина пожелаете. Но днес аз няма да ви назнача. Елате отново следващата седмица, нека ви назначи наследникът ми. Или елате след година и половина, когато ще сте си изразходвали актива. Или след пет години, когато вече ще сте разгледали света на правораздаването отдолу като адвокат, юрисконсулт или комисар в криминалния отдел.
Той стана и аз също станах, объркан и изгубил ума и дума, гледах го как извади палтото си от шкафа, преметна го през ръка и излезе с него от стаята, тръгна по коридора, надолу по стълбата и накрая застана с него пред министерството.
– Усещате ли лятото във въздуха? Съвсем скоро ще имаме горещи дни, меки вечери и топли бури – усмихна се той. – Нека Бог да е с вас.
Почувствах се наранен. Тези не ме искат? Тогава и аз не ги искам. Станах адвокат не заради съвета на възрастния господин, а напук на него. Преместих се във Франкфурт, постъпих при „Кархингер и Кунце“, кантора от петима души, паралелно с работата като адвокат започнах да пиша докторската си дисертация и след три години станах съдружник. Бях най-младият съдружник във франкфуртските адвокатски кантори и се гордеех с този факт. Кархингер и Кунце бяха приятели от училище и от университета, Кунце без жена и деца, Кархингер с жизнерадостна жена от областта край Рейн и син на моята възраст, който един ден също трябваше да намери своето място в кантората, но тогава още се бореше със следването и беше подготвян за изпитите си от мен. За късмет, се разбирахме и още се разбираме добре. Днес също като мен и той е старши съдружник, а това, което му беше липсвало като юридическа компетентност, беше наваксал чрез сръчност в общуването. Беше осигурил важни клиенти. Че днес имаме седемнайсет млади съдружници и трийсет и осем назначени сътрудници, също е негова заслуга.

Жената на стълбата е в книжарниците от Колибри, цена: 18лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.