Звездни гроздове



28 март 2019 Георги Анев
Лекар мизантроп, който влиза в собствената си гробница; дух, затворен в пиано, оковал сърцето на малко момче; апартамент, който може би яде обитателите си; момче, което среща мъртвата си сестра на морето; войник, който никога не е виждал врага, с когото отдавна воюва. Такива фантастични сюжети лежат в сърцето на петте новели в новия сборник на Георги Анев - втората му книга след романа Децата на феникса, този път с корица и цветни илюстрации от ултраталантливата Ина Христова.


“Всяка една от новелите в книгата беше изненада – сън, предизвикал ме да запиша среднощна идея, изречение, изникнало в студа на градския транспорт, бягство от работа по бъдещ роман или разказ, който умира бавно в главата ми, въпреки опитите за съживяване. Спомних си за лозята на село и как всеки плод беше като подарък от звездите късно вечер, развличане от тъгата на всекидневието. Така се родиха Звездни гроздове – съчетание от истории, никнещи в периферията, разкази за духове, които желаят да бъдат видени, за важното, което витае около нас и чака да се разсеем от целта си, за да ни подаде ръка.”

Думите са от гърба на книгата (тъкмо издадена от Монт, за 19лв), но ако откъсът тук долу ви се услади, чуйте и какво си казахме с Георги в това интервю.


НАЕМАТЕЛИТЕ НА 48Б
откъс от новела от сборника Звездни гроздове

Не си спомням как и защо реших да поставя пиесата. Докато работех по приготовленията, знаех, че никой от приятелите ми нямаше да откаже да участва. Бяхме почитатели на филма, но се оказа, че онова, което се опитваме да поставим – онова, което неизбежно щеше да се озове на сцената, която построих в стаята си – беше различно от лентата по начини, необясними с думи.

Започна се с ремонта. Събудих се една сутрин и си казах, че трябва да разширя четирите стени, които представляваха малката ми вселена. Не живеех сам, но в този момент – тоест момента на написване на този текст, не съм в състояние да опиша с думи хората, с които споделях апартамента на четвъртия етаж. Не става въпрос за договорни взаимоотношения, които ограничават моята описателност, дори всички взаимоотношения да са посвоему договор. Не говорим и за липса на речник и красноречие от моя страна. Съквартирантите ми в никакъв случай не са толкова забележими, че да имат подобно влияние върху нечия реч. Не мислете, че говоря и за вид комуна, тоест нещо срамно за обществото, или пък нелегално, следователно неудачно за споделяне в писмен вид, освен, разбира се, при изискване от нужните органи. Моето колебание по-скоро произлиза от същата ситуация, поради която бездомник би гладувал и накрая умрял от язва – липса на храна. Така и аз нямам достатъчно факти за своите съквартиранти. Може да ви се вижда особено, даже абсурдно, но мистериозността бива единственото прилагателно, което с времето мога да кажа, че свързвам с тях и очаквам от личностите им всекидневно. Свикнеш ли, че фокусникът е фокусник, той не може да те изненада. Например никога не съм ги виждал, дори като сянка под вратата или отражение в огледалото, поради което не зная точната им бройка. Окупирам стаята си в продължение на три месеца и за тези деветдесет и два дни мога да кажа, че, подобно на развалени везни, съм сменял мнението си за техния брой многократно и съм се спречквал относно първичните им характеристики – като пол, националност и пр., със себе си неведнъж. Имало е случаи, в които съм бил убеден, както съм убеден във фамилното си име, че те не може да надвишават минималната бройка от един човек. В други случаи обаче съм вярвал с равна страст, че другите стаи са заети от поне трима души, с различно тегло, височина и пол. Но как, ще кажете, е възможно да останеш толкова невеж за базовите белези на същества, с които споделяш дом? Нека да предположим, че това не се случваше през 2017 година, а беше по време на палеолита. Дали прадедите ни биха заспали спокойно, знаейки, че споделят уютната си пещера със странници? Не мисля, но също така мога да оборя себе си и да кажа, че не живеем по време на палеолита. Съвременният човек може да се води по-личностно развит, но ето че и очакванията към него са по-малко. Той е опитомен и по съвременен маниер лесно придобива формата и функцията на една дума – съседът е нищо повече от съсед, младежът – респективно, може да върши единствено младежки неща и прочее. Сигурен съм, че моите съквартиранти, каквато и да е бройката им, са нищо повече от хрисими и никога не биха наранили някого. Казвам това с подобна дързост, е, отново поради фактори, които са трудни за описване. Но нека ви разкажа повече за тях – за него или нея.

Едно жилище, дори да е разделено на различни и далечни кралства, населени от лични впечатления и частни призраци, все пак, като средновековен град, има базар, площад, главна порта, споделяни от всички. Затова наблюденията върху съквартирантите ми биват единствено косвени, подобно на изследванията на археолог. Следя чифтовете обувки, марките, номерата, които се появяват в антрето. Записвам си флуктуациите в тетрадка, станало ми е навик, след което търся средноаритметични зависимости, математически формули. Оказва се, че има цяла наука, чиято цел е да гадае за характера на човека според неговите ходила, топографията на износване на обувките, дали, според номера, предпочита да носи малко по-големи или по-малки размери, правейки го респективно по-свободолюбив или по-суетен. Няма да ви лъжа, прекарал съм немалко вечери, заровен в тази литература, мислейки, че ето, тя ще успее най-накрая да ми даде поне пóла на моя/моите съквартиранти. Но и това не беше възможно. Тъкмо когато си мислех, че бройката е единична и полът – женски, се появяваха обувки с номера, надвишаващи размерите, нормални за една жена. Това, мислех си, или беше жена, която страдаше от болест като подагра и следователно трябваше непрестанно да мени номерата на обувките си, или – ето и другата ми теория, беше човек, който да кажем според календара или причини, неразбираеми за мен, сменяше пола си и една сутрин се будеше като жена, а в друга – като мъж. Ще кажете, че навлизам в магически спекулации и фантазирам за хермафродити от гръцки мит. Очевидно това е просто гост на моята съквартирантка, който си оставя обувките от време на време. Но мога да се закълна, че появата на големите номера в антрето ни, наредени като насядали един върху друг черни зайци, никога не е била последвана от звуците, свързани с двама души от различен пол, споделящи стая. Обратното. Нараснеха ли цифрите на обувките, изобразени на подметката, апартаментът ставаше тих, призрачен, стените спираха да отразяват звуци и ги поглъщаха като лакоми деца. Ни стъпки, ни пускане на водата, ни затваряне или отваряне на гардероб. Мога да кажа, че появата на мистериозните обувки беше сигурна предпоставка, че няма да бъда обезпокояван в близките дни и ще мога да работя по сценария, залостен в съзнанието ми и причиняващ ми мигрена на живота и на костите. Но за това после – ето и друга особеност на разследването ми. До ден-днешен, дори след ремонта, не съм сигурен колко помещения има в моя апартамент. Неведнъж съм се опитвал да намеря архитектурните планове на сградата, но се оказва, че те или са изгубени, или не са на разположение. Банални пречки, които по-малък човек от мен би сметнал за възпрепятствие свише. Казвам това, защото, когато поради дързост и непредпазливост реших да разгледам стаите на съквартирантите ми, открих, че апартаментът, който наемаме заедно, е по-голям, отколкото бях преценил. Дотам, че аз, човек мога да кажа лесно ориентиращ се, се изгубих в него. Изгубих се в собствения си апартамент. Повтарям изречението, за да може дори неувлеклите се да вникнат в него.

Теорията, поне на лист хартия, не звучи зле. Моите съквартиранти са непрестанно променяща се група хора, тъй като, и това е разковничето, те се губят в безкрайните стаи на апартамента, помещения, виещи се като фрактална демонстрация в лекция по висша математика, създадена на деветдесетарски компютър. Знаех например, че след хола следваше серия обзаведени стаи, горе-долу тридесетина квадрата всяка, а след тях се стигаше до няколко помещения, потопени в тъмнина, където миризмата на тамян беше по-потентна и от в църква. Бях стигнал дотам по време на разследването си. Не мислете, че бях подтикнат от неразрешени конфликти. Нещата, които ще накарат човек да влиза от стая в стая, след като съзнанието му изрично му казва, че това ще продължи безкрайно, са немалко. Бях воден не от вътрешни травми, а от външно любопитство като ужилването на пчела.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.