Шапката на Митеран



11 август 2017 Антоан Лорен
Парижанинът Даниел Мерсие, по професия счетоводител, вечеря самотно в един ресторант, когато друг клиент – самият Франсоа Митеран – сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса.


Вечерята приключва, президентът на Франция си тръгва, но забравя познатото на цял свят черно бомбе. Без да знае, че това ще промени главоломно съдбата му, Даниел решава да го присвои за спомен. Черният филц действа като талисман и скоро му помага да се издигне до върховете на администрацията. Ще успее ли случайният късметлия да прозре законите, по които една президентска шапка управлява френското общество, докато сменя собствениците си и продължава своето необикновено пътешествие от глава на глава? Защото и Даниел я забравя една вечер в купето на влака, в което се настанява млада жена, забързана за тайна любовна среща...

Ето и откъс от книгата:


Периферията на черното бомбе беше като козирка – ограничаваше видимостта ѝ, а хоризонтът ставаше точно определен. В Батиньол някакъв мъж се обърна след нея. Как ли изглеждаше на лунната светлина – дънкова
минипола, отворени обувки с тънка подметка, сребристо яке и черна шапка? Момиче от осемдесетте, без предразсъдъци, сексапилно, може би – лесно… На завоя огледа силуета си във витрината на някакъв магазин за конфекция. Шапката придаваше изтънченост на лицето ѝ, пък и за да я закрепи по-добре, беше пъхнала косата си отдолу. Дали занапред да не я носи така, вдигната? И с мъжка филцова шапка. Стори ѝ се, че този мъжки аксесоар ѝ дава повече увереност, така се чувстваше в маркови дрехи, които рядко си позволяваше. Полата на Ив Сен Лоран, обувките на Рикиел... Щом сложеше полата с трите букви YSL, ставаше по-красива и изкусителна. Така беше и с обувките Рикиел, нищо, че струваха почти една трета от месечната ѝ заплата: трябваше само да ги обуе и да им върже тънките каишки, за да стане по-висока, по-изправена, по-стабилна. Походката ѝ се променяше и тя стъпваше все по-уверено, усещайки тайнствената мощ на скарпините Рикиел. Дъждът спря, Фани свали шапката. На кожената лента от вътрешната страна забеляза две златни щамповани букви. Ф. М. Чак дотолкова ли съдбата беше с нея? Това бяха собствените ѝ инициали – Фани Маркан. Ама си и ти… Но аз няма да те изоставя, няма начин, прошепна, галейки филца. После вдигна отново косата си на кок, сложи шапката и тръгна още по-уверено по улицата.

Батиньол беше пуст, само в далечината се виждаха няколко силуета, но и те изчезнаха в сянката на сградите. Хотелът беше наблизо, Едуар я чакаше в стаята. Сигурно гледаше телевизия или четеше Монд, излегнат в леглото. Фани прекоси фоайето, мина пред служителя на рецепцията. Той ѝ кимна, усмихна се съучастнически. Фани ненавиждаше този мъж, който знаеше всичко за връзката ѝ. Мразеше похотливата му усмивчица, с която ѝ кимваше, представяше си го как посреднощ обикаля по коридорите, наострил уши, за да чуе любовните стенания на влюбените, които имаха само това хотелче за срещите си. Тръгна по стълбите, теглейки чантата на колелца подире си, сигурна, че оня ѝ зяпа краката. Втори етаж, стая 26. Пред вратата долови шума от телевизора. Разгорещен дебат, гласовете се припокриваха в някакъв весел спор. Сигурно беше "Право на отговор", Едуар често гледаше това предаване. В студиото всички пушеха, викаха, възмущаваха се, всеки път спорът уж стигаше до юмручен бой пред веселия поглед на водещия Мишел Полак, който си пафкаше лулата, присвивайки мръснишки очи. Фани почука тъкмо в мига, когато течаха събитията от седмицата, представени от карикатуриститеСине, Плантю, Волински и Кабю* Актрисата Моник Тарбес правеше хапливи обобщения и обикновено завършваше с думите "До другата
седмица!" – като търговка от пазара на зеленчуци.

– Влизай, отворено е.

Опнат на леглото по пижама, Едуар се надигна на възглавниците и проследи с поглед Фани: Каква е тая шапка?

– Първо, добър вечер, рече тя, навеждайки се, за да го целуне.

Едуар ѝ отвърна с нежна целувка, прокарвайки длан по врата ѝ, ласка, която Фани много харесваше. Ръката му пое нагоре към косата, за да махне шапката, когато Фани се отдръпна. Не пипай шапката ми.

– Твоята шапка, така ли? – каза той, натъртвайки на притежателното местоимение. – Първо ми кажи откъде се взе?

– Тайна, но все пак си е моята шапка. По телевизията някакъв тип с пура в уста нокаутираше с клишета кльощав плешивец, призовавайки за свидетел Мишел Полак, който отново излъчваше доволство от факта, че предаването му се получава.

– Това е мъжка шапка, отбеляза Едуар. После стана и намали звука на телевизора.

– И какво от това? – попита Фани, намествайки шапката на главата си.

– Значи някой ти я е подарил, продължи Едуар, без да откъсва поглед от нея. Фани се усмихна някак странно.

– Да не ревнуваш?

– Може би, идваш в нашата стая с подарък от друг мъж…

Атмосферата изведнъж се нажежи. Фани внимателно изгледа Едуар. Обичаше тялото, ръцете му, обичаше лицето и гласа му, косата. От две години и половина обичаше всичко това. Беше го ревнувала от оная жена-призрак, която никога не беше виждала, която ѝ пречеше да устрои живота си с Едуар. Той никога не бе я ревнувал, а сега това ново чувство сякаш
се изписваше на лицето му. Докъде ли можеше да докара игричката с намерената шапка, която Едуар смяташе за подарък от друг мъж? Нека я докарам докрай, реши за себе си тя толкова решително, че сама се изненада. Само за няколко мига филцовата шапка бе станала опората, от която толкова отдавна имаше нужда. Подлият страх, който ѝ пречеше да
говори открито с Едуар и може би да скъса с него, изфиряса. Изведнъж разбра поведението на Мишел Полак, той нарочно пресилваше нещата, довеждаше ги до взрив, а после доволно наблюдаваше пораженията. Фани усети странна тръпка, възбуждащ страх. Отстъпи назад, седна на хълбок на масата и сведе глава, без да изпуска Едуар от поглед. Очакваше я скок в празното пространство, но чувството бе приятно, по-възбуждащо от каквато и да е прелюдия към оргазъм. Да, тази шапка е наистина подарък, каза с нежност.

И кой е той? Въпросът бе като бездна за Фани.

– Един мъж, чу се да отговаря. Мъж, когото срещнах във влака.

– Както срещна мен? Едуар се загърна в превъзходството си както в преносен, така и в буквален смисъл, понеже инстинктивно придърпа белия чаршаф към брадичката си.

– Да, както тебе.

– Колко е годишен? Това е шапка на стар човек! – възкликна Едуар по-силно от приетото за този късен час (макар че никой не се оплаква от подобно своеволие зад затворените врати в Батиньол).

– По-стар е от теб, така е, започна Фани с празен поглед, но това няма значение.Хубав е не като теб, с някаква друга красота, елегантна и благосклонна, обича ме и иска да живее с мен. Отмъкнах шапката му, това си е игра помежду ни, нося я по улиците на Хавър, а веднъж дори, докато се любехме, я сложих на главата си и минах отгоре му… Едуар я гледаше като ударен с мокър парцал.

– Той затова ми купи шапка като неговата, която да си е само моя, накара да ѝ сложат моите инициали и ми я подари, та да мисля за него непрекъснато. Фани свали шапката и я подхвърли на Едуар, той я обърна и видя щампованите позлатени инициали. Тъй като ти никога няма да напуснеш жена си, Едуар, и аз завинаги ще остана момичето за хотелски уикенди, реших да те напусна. Като в оная песен: Дойдох да ти кажа, че си тръгвам**.

Фани изрече тия думи напълно спокойно, макар че се чувстваше като пребита. Едуар дълбоко въздъхна, вторачен в нея, и не знаеше каква реакция да избере – тя изглеждаше толкова решителна, че не му даваше много възможности. Явно беше загубил играта. Беше загубил и нея.

– Много добре, рече злобно, но нямаше нужда да ми проваляш уикенда и да ме караш да идвам чак дотук. Можеше да ми го съобщиш по минитела. Стана от леглото, взе панталона си. Фани го виждаше като от много далеч, сякаш беше силует на края на някакъв плаж, огрян от слънцето. Нахлузи панталона, ядно закопча ризата си, обърквайки седефените копчета.

– Да чакаш да стане дванайсет и половина, за да ми кажеш всичко това… – измърмори, хвърляйки към нея злобни погледи. Ти искаш да ме напуснеш, но аз си тръгвам! – издекламира, преди да се наведе и да затърси мокасините си под леглото. Подът на стаята беше като жарава, всичко щеше да пламне. Въпреки яда той с учудване усети дълбоко в себе си облекчение. Най-сетне въпросите за жена му щяха да спрат. Щяха да спрат и лаконичните отговори, че му трябва време. Беше уморен да оборва костеливите аргументи на Фани. Така де, бяха го зарязали, но от раздялата му олекваше. Докато навличаше сакото, подличко си призна: едновременно бе унизен и облекчен. Дали пък това не беше най-мъчителното?

Няма ли поне да се опиташ да ме задържиш?

– Не, отговори Едуар беззвучно. Не, ти ми изневеряваш, напускаш ме, затова си тръгвам. Закопча златната каишка на кварцовия си часовник Келтон и се изправи пред Фани: Сбогом, рече сухо, можеш да останеш в стаята до дванайсет часа утре. После вдигна пътната си чанта.

– Къде ще отидеш? – попита тя мило, макар и отговорът въобще да не я интересуваше.

– В Лион може би, нали уж съм там, отвърна той, отвори вратата, после я трясна зад гърба си. Фани полегна на масата, заслуша се в отдалечаващите се стъпки на Едуар по хотелския коридор, затвори очи. Главата ѝ леко се въртеше. Бавно свали якето си, полата, сутиена, обувките, накрая – бикините, влезе в банята и се огледа с шапката на глава. Извади от багажа си флакон с парфюм Солстис и напръска възглавниците, за да премахне миризмата на Едуар. После махна шапката, постави я на леглото, угаси светлината. Пъхна се между чаршафите и затвори очи. Шапката, поставена на завивките до нея, поемаше цялата лунна светлина. Фани погали нежния филц и потъна в сън.

Шапката на Митеран е в книжарниците от изд. Факел експрес, цена: 13лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.