Двеста линейки на час



7 юни 2018 Йордан Д. Радичков
"Това име е на корицата на книгата, тъй като така се казвам", споделя той за първия си сборник с разкази Малка човешка мелодия пред Капитал, когато го питат за съвпадението с името на дядо му Йордан Радичков. Освен буквата "Д", разделила две поколения, двамата се различават и по стила, и по епохата, в която пишат своята литература. За третия си сборник Двеста линейки на час Йордан казва, че е "чернова на света", който го заобикаля, а първият разказ Стъпки той започва да пише "по най-хаотичен и безразборен начин към средата на 2016".


Какво е правил през времето досега ли? "Както и при останалите два сборника (вторият, Игра на гъски, излиза в началото на 2017 – бел. ред.), и тук не съм си поставял крайна цел, а просто обикалях нагоре-надолу и събирах историите, които ми попадаха ненадейно", отговаря той. Някои е видял, други са плод на впечатления, трети – чути от другиго, а по ръкописа им като редактор работи Чинко Велков. Корицата на сборника е в добрите ръце на Ива Димитрова (която тук споделя свои 7 момента), а сега я повдигаме леко, за да се запознаем с Тоя глупак Гаргантюа, когото и ние май сме прегръщали.

ТОЯ ГЛУПАК ГАРГАНТЮА

Гаргантюа започна да плаче. И плака няколко дни като малко дете. Като го питах какво съм направил, той само се сърдеше и твърдеше, че повече дума няма да обели. Нито на мен, нито на никого! Да вървим по дяволите и аз, и светът, и разбиранията на света да ходят да си гледат работата, да си гледат работата и неговите родители, приятелите му, вярванията им, както и моите вярвания – и те да вървят на кино!

Гледах го, както ми е обърнал гръб, тоя величествен и могъщ гръб – като канара, като планина – облечен в зеления му пуловер, със смешни ромбове и квадрати. Гаргантюа, приятелю, аз те обичам, опитвах се да говоря с него. Това, което се случи между нас, беше дреболия. Знаеш, че хората не могат да контролират гнева си, да контролират демоните си. Тези демони, които като искра в шума подпалват най-лошото в нас. И ние правим безбожни злини, без да ни мигне окото. И се възгордяваме от тези злини. И си мислим, че сме много интересни. Но не сме, Гаргантюа, не сме, приятелю. Ние сме жалки в опитите си да се правим на клоуни, в опитите си да се правим на шутове. И всеки ден горчиво съжаляваме за това, и всеки ден ние плащаме със собственото си себеуважение. И накрая нито себеуважение ще ни остане, нито сладост от живота. Само горчилката ще остане и ние ще се питаме как сме стигнали дотук, обвинявайки за това целия свят, но никога самите себе си.

Глупак си ти, обръщаше се към мен Гаргантюа и вече се смееше. Като диво куче се смееше тоя огромен човек, тая планина, която седеше на малка табуретка. И табуретката се губеше под задните му части. Гаргантюа можеше да изяде света. И мен заедно с него. Глупак си ти, повтаряше Гаргантюа развеселен, и се затътри с малките си крачета и огромния си гръб към бюфета. С главата си събаряше лампите, които висяха от тавана, с ръцете си блъскаше масите и библиотеките. Беше като слон в гардероб.

С дебелите си ръце, с още по-дебелите си пръсти Гаргантюа едва отвори вратичката на бюфета. Оттам той извади бутилчица ликьор и две чашчици от кристал, пък с кадифе отдолу, пък с позлатени ръбове – чашчици, каквито само Гаргантюа би могъл да има. И като наля от ликьорчето пак ме погледна и каза, че ме ненавижда. Повече от всякога ме ненавиждал! И вдигна наздравица. Дзън, чу се от кадифения позлатен кристал. Дзън, чу се нещо дълбоко в мен, като че нещо се счупи. Добре го чух, пък и Гаргантюа го чу може би, но се направи, че нищо не е разбрал, този хитрец, този нахалник, канара човек, като котенце раним.

Заеквайки го питам: Гаргантюа, защо ме ненавиждаш, нали ти се извиних? И мигам на парцали, и нищо не разбирам. И усещам как светът започва да се руши под краката ми, и всичко става мъгляво, сякаш съм загубил зрението си, сякаш трябва да нося очила, а съм ги забравил, сякаш някой ме е ударил в муцуната. Губя си равновесието като котка, на която са отрязали мустаците. Залитам и се препъвам в думите си. Чудя се дали наистина Гаргантюа е толкова огромен, колкото си мисля, или това са глупости. Несигурността чука на вратата, чука в съзнанието ми, отеква в цялата ми глава. Къде съм, защо съм и кой е този човек срещу мене? Знам, че трябва да се засмея, знам, че трябва да поема чашката от ръцете на Гаргантюа. И го правя, и пия от нея ликьорчето. Това гадно ликьорче е само кисело. Като развалено мляко е ликьорчето, и като развалени са очите ми.

Ти винаги си ми бил коректив, но от днес вече не си ми никакъв! Аз пия за твоето погребение, аз вдигам тостче за твоя край, усмихва ми се Гаргантюа, а аз все не мога да разбера какви ги дрънка. Цялата стая вече се върти, а на всичкото отгоре този простак дърпа завесите. И досега тъмното помещение цялото светва и шумът на улицата нахлува отвън. Гаргантюа се смее зловещо в лицето ми и ме подканя да пия от ликьорчето. Питам го защо трябва да ме заклеймява като съм му се извинил. Веднъж човек да нарече някой друг дебелак – и всичко свършва. Боже, колко обидчиви сме, как не искаме да гледаме себе си трезво, да се виждаме такива, каквито сме!

Виж ме колко съм красив, Гаргантюа, иска ми се да кажа! Но за него съм крив и гърбав, мършав и грозен. И нека съм такъв, по дяволите, нека съм този, който съм и никой друг! Нека съм най-мършавият и най-грозният сред всички вас! Да бъда Господ на грозните, цезар на мършавите, властелин на нищожествата! Пък и нищо да не съм – тогава да съм най-незабележителното нищо! Онова нищо, в което всичко се разтваря и спира да съществува. Нека съм точно това нищо!

Ама ти и това не си, смее се Гаргантюа и наднича в някаква енциклопедия, опитва се от там да извади пример.

Задушно ми става. Тичам вън от стаята. Тичам няколко етажа надолу. Пресичам улицата, по нея – коне, карети, просяци и трамваи. Между тях се опитвам да мина, те всички крещят след мене. От това повече и повече ми се вие свят. Боже, колко хора и какво правим всички тука!? Защо никой не ще да ни каже? Земята не е кръгла. Земята не се върти. Земята не е земя.

Просветление, мисля си, просветление най-сетне ме осени! И тичам с пълна скорост към къщи, да се опитам да запазя тая гениална мисъл, да я нарисувам, да я издялкам в камък, така че на идните поколения да им е по-леко, да им е по-добре! Но защо да правим нещо за идните поколения, когато ненавиждаме всяка промяна около нас? Защо да даваме нещо на това човечество, което ни отритна и ни провъзгласи за глупаци над глупаците?

Ето, пак краката ми се подкосяват и чувам онова "дзън" в дълбините на душата си. Нищо вече не е същото. Езикът за мен е неразбираем, сам не си спомням какво съм си мислил преди няколко мига. Оглеждам се около себе си и виждам Гаргантюа да плаче. И му се смея, и се подигравам, и му казвам, че е дебел, а той плаче още по-силно и крещи в истерия, че наистина е дебел. И отива до бюфетчето, отваря вратичките, вади бутилчицата и сипва по чашките. Отпиваме от ликьорчето.

Ти си върхът, ти си истински човек, ти си най-добрият ми приятел, ти си ми
като брат, ти си ми като баща, казва ми Гаргантюа и целият се тресе. А в мене нещо звъни, дълбоко в мене звъни и се правя, че нищо не чувам. А то продължава да отеква в мен и да ми нашепва, че нищо никога няма да е същото. И аз му вярвам, и въпреки това продължавам да прегръщам тоя дебелак Гаргантюа!

Двеста линейки на час е в книжарниците от Жанет 45 за 15лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.