Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят



10 януари 2018 Алек Попов
Или продължението на първия партизански роман на Алек Попов, който преплита в себе си мотиви и сюжети в стила на филми като Гадни копилета на Тарантино, Банани на Уди Алън, абсурдните клипове на Монти Пайтън, епичния наратив на Толкин, югославските партизански екшъни и купчините винтидж комикси, за да профучи безкомпромисно през коловозите на историята и да надскочи измамната носталгия по миналото.


Кара и Яра – двете сестри, прегърнали партизанската съдба в Сестри Палавееви в бурята на историята са отново тук, попаднали във вихъра на Втората световна война, а театърът на бойните действия се разширява до Сърбия, Македония, Англия, Америка.

Ето и откъс от романа:

СЛАЛОМ В НЕИЗВЕСТНОТО


– Спокойно! Държа те! – рече гласът в ухото ѝ.
Ските летяха по нанадолнището. Снегът влизаше в очите ѝ. Мъжът я държеше с една ръка през кръста, с другата стискаше щеките. Като местеше тежестта от крак на крак и подскачаше на завоите със завидна лекота, той направи няколко бързи слалома между борчетата и изскочи на върха на едно възвишение. В низината се мярнаха покривите на някакво селце, комините рахитично димяха изпод белите си гугли. Мъжът вдигна щеките и посочи надолу.
– Дръж се! – извика той и се спусна по склона.
Останалите го последваха. Мъжът взе разстоянието до селото с две плавни, красиви извивки във формата на буквата S и заканти ефектно пред голяма купчина прясна зеленикава тор, стоварена директно на улицата. До него заканти втори, но не толкова сръчно, защото върхът на ските му се бодна във вонящата планина, която издишаше пара.
– По дяволите! – изруга той.
– Късно обръщате, Кандев, късно! – подхвърли мъжът, който я беше свалил от планината, повдигна скиорските очила и се представи: – Поручик Попангелов от Втора алпийска рота на Н. В. На вашите услуги, госпожице!
Госпожицата беше толкова премръзнала и объркана, че не успя да каже нищо. Един след друг до тях спряха още двайсетина души, хвърляйки облаци сняг със ските си. От съседните дворове пролаяха кучета.
– Коя е пък тази? – рече изпитателно един набит мъж.
– Не знам – отвърна поручикът. – Изпречи се на пътя ми. Сигурно се е загубила... Нека първо се съвземе.
– Може да е шумкарка – предположи онзи. – Какво търси в планината в тази виелица?
– Не е въоръжена – отбеляза друг. – Може да е от планинарската група на Червения кръст, с която се разминахме под Ком.
Момичето енергично закима. Пушката ѝ беше останала някъде там, забита в пряспата. Явно я бяха подминали. Вятърът беше отвял баретата ѝ с червената петолъчка. Цялата ѝ коса беше в скреж. Ледени кристалчета блестяха дори по миглите ѝ. Тя усилено търкаше измръзналите си пръсти, които стърчаха през изрязаните ѝ ръкавици.
– Къде е Ком, къде сме ние! – изръмжа набитият мъж.
Поручикът зяпаше розовите ръкавици. Тя беше отрязала върховете на пръстите, за да стреля по-лесно, но той нямаше как да знае това. Бяха от пухкава мохерна вълна с бродирани бели зайчета на маншетите.
– Че коя шумкарка носи такива ръкавици! – прихна той.
Близката портичка скръцна и на прага застана навъсеният стопанин по риза, наметнат с къс кожух. Зад гърба му надничаше озъбената муцуна на жълтеникаво овчарско куче.
– Добър ден – вежливо поздрави поручикът. – Кое е това село?
– Балтия – мрачно рече селянинът.
Попангелов измъкна топографска карта и я разтвори. Около него се скупчиха няколко войници и започнаха да гадаят къде се намират. Пръстът на офицера запълзя по линиите, описващи възвишения и долини.
– Не сте се осеверили още! – намеси се набитият мъж, извади компас и доста безцеремонно завъртя картата на обратно.
– Аха! – отбеляза някой. – Явно сме минали през Черна вада, вместо през Влашки гребен и сме излезли над Слепи дол...
– Ножарево се пада пљ на изток. Това са към 20 километра!
Поручикът погледна часовника си.
– Ще се наложи да пренощуваме тук. Има ли телефон в общината? – обърна се той към неприветливия селянин.
– Има – кимна онзи с крива усмивка. – Но като падне снегът, жицата се къса и всичко умира.
– Къде е кметският наместник? Трябва да настаним хората.
– Убиха го шумците.
При тази новина всички инстинктивно посегнаха към оръжието си. Поручикът и набитият се озърнаха, сякаш иззад покритите със сняг дувари всеки миг щяха да припукат пушки.
– Спокойно – подсмихна се селянинът. – Тръгнаха си.
Пред очите ѝ избиха тъмни петна. Изпита силно гадене, но в корема ѝ нямаше нищо. Кара залитна и за малко да падне върху купчината тор.
– Добре ли сте, госпожице? – подхвана я Попангелов. – Сега ще се сгреете.
– Гладна съм – промълви тя.


* * *

Поручикът сложи парченце шоколад в устата ѝ. Беше се втвърдил от студа и почти без вкус, но тя задъвка лакомо, без да го чака да се размекне. Той отчупи ново парче. След малко в ръката му остана само опаковката. Войниците изуваха белите си гащеризони и ги простираха край огнището, за да се сушат. Някаква бабичка прекоси пълната с мъже стая и сложи пред нея черен, крив тиган, в който цвърчаха три яйца на очи. Кара се нахвърли на храната, но коремът ѝ се беше свил от глада и отказваше да я приема с такава скорост. Тя въздъхна и остави вилицата. Попангелов я наблюдаваше с интерес. Скрежът по косата ѝ се беше стопил, мокрите кичури лепнеха по лицето и шията ѝ. Набитият в дрехите ѝ сняг също беше станал на вода.
– Как се казвате? – попита той.
На езика ѝ се завъртя името Кара, но тя своевременно го преглътна и каза: „Моника“.
– Моника чия? – намеси се набитият.
– Пе-пе-трова – рече наслуки тя, потраквайки със зъби.
– Остави я на мира, Досев! – скастри го поручикът. – Не сте ли гладна вече, Моника?
– Не-не-не...
– Дайте ѝ сухи дрехи! – нареди Попангелов.
– Дай, дай, дай, само това знаят! – промърмори бабичката, към която домашните се обръщаха боязливо с "бабо Гицке".
– Нали си плащаме бе, старо! – кипна той. – Стоплихте ли вода?
– Ела, момиче – повика я тя с кривия си черен нокът. – "Старо" ще ми вика, келеш...
Баба Гицка я въведе в тъмно помещение без прозорци, осветено от мъждукаща свещ. По средата имаше дървено корито, а до него – две ведра. От едното се вдигаше пара.
– Искаш ли да ти поливам?
– Мога и сама, мерси.
– Да не изхабиш цялата вода – предупреди я старата, преди да излезе, после рече под носа си: – Ще я изхаби, проклетницата.
Първата ѝ работа беше да скрие патроните. Бяха ѝ останали към десетина парчета. Добре, че не се сетиха да я претърсят! Кара ги натика в един дълбок процеп между дъските и дръпна отгоре чергата. После се съблече, изля половината от горещото ведро в коритото, доля от студеното и влезе вътре. Топлата вода приятно обгърна тялото ѝ, макар че коленете ѝ останаха да стърчат навън. Тя остана в това положение, докато ѝ се стори, че водата започва да изстива, и отново доля от горещата, без да обръща внимание, че коритото прелива. Натрупаната в тялото ѝ умора преля и в мозъка ѝ. Внезапно се озова на брега на някакъв вир. До нея седеше сестра ѝ, която кой знае защо, беше само на четири годинки. Брегът беше стръмен и двете клатеха безгрижно крака над зеленикавата застояла вода. Сандалът на Яра се откачи, тя посегна да го хване и цопна във вира. Потъна като камък, преди Кара да успее да направи нещо. Водата се затвори над нея. Тя се взираше безпомощно в равната повърхност. Събуди се, парализирана от чувство за вина. Този кошмар я беше навестявал и преди, но всеки път тя с облекчение осъзнаваше, че е само сън. Сега беше различно.
Беше изгубила сестра си. Наистина.
Нещо изтропа в тъмното. Пламъкът на свещта се наклони, подухнат от невидима струя. Какво е това, по дяволите? Тя се изправи, взе свещта и направи няколко крачки по посока на шума. Обследва внимателно стената и установи, че една от дъските не е съвсем на мястото си. През процепа нахлуваше студен въздух. Натисна леко дъската, тя изскърца и в отвора изплува бледо, опулено лице с източена шия.
– Какво зяпаш, бе? – просъска тя.
Тогава видя пистолета, насочен към гърдите ѝ.
– Ако викаш, ще стрелям – предупреди я младежът.
– Ако стреляш, всички ще чуят и ще те пипнат – рече тя.
– Няма да се дам жив – закани се момъкът. – Имам и бомба.
– Няма да викам – успокои го тя. – Партизанин ли си?
– Не ти влиза в работата!
– Аз също съм партизанка.
– Да, бе, повярвах ти! Ти дойде с гадовете.
– Водихме бой, разбиха отряда ни. Останах сама в планината. Това е алпийски взвод, не са жандармеристи. Тренират зимно ориентиране. Взеха ме за заблудена туристка. Свали това желязо!
Но той не го сваляше.
– Не ти вярвам!
Беше твърде уплашен и същевременно твърде хипнотизиран от гърдите ѝ. Комбинация, която определено не влияеше добре на разсъдъка му. Неочаквано Кара духна свещта и всичко потъна в мрак. Тя се измести бързо настрани и затаи дъх. През тънките стени долитаха само гласовете и смеховете на войниците.
– Къде си? – простена момъкът, но отговор не дойде.
– Виж... – продължи той. – Аз съм ранен. Тези добри хора се грижат за мен. Ако ме открият тук, ще им палнат къщата. Те имат деца. Ще останат на улицата през зимата... Чуваш ли? Ако ме издадеш, другарите ми ще те намерят и ще те ликвидират! Червената армия скоро ще бъде тук. Вече са превзели Харков...
– Харков падна още през лятото, глупако! – прекъсна го Кара. – А ти се издаде сам. Тръгнал да гледа момичетата като някой буржоазен маниак! Затова ли те укриват другарите с риск за живота си?
– Виновен съм – въздъхна той. – Не постъпих другарски...
По вратата отекна нервно почукване.
– Донесох ти сухи дрехи – прозвуча сърдитият глас на баба Гицка. – Остана ли още топла вода?
– Хайде, прибирай се! – нареди му Кара. – Да не си шумнал повече! Сестри

Палавееви 2: По пътя към новия свят е в книжарниците от изд. Сиела,цена: 17,90лв.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.