Нещата от живота: Нермин Йълдъръм



8 декември 2016 текст Нaталия Иванова
На български я познаваме само с половината й романи, но и те стигат, за да усетим нюанса на перото й. Сънувани тайни в Истанбул и Уроци за забрава (издадени от Рива) събират историите на две жени, които търсят изход от спомените си, открехвайки вратата към "социалната памет" на Турция.


Не се учудваме обаче да видим името на Нермин в куп проекти с география от Истанбул през Барселона до Манчестър – освен писател, тя е журналист със собствена рубрика в британското списание Ot и първият турски автор, поканен да участва в писателския форум на културната служба в Кьолн. Точно преди да акостира и на нашия Литературен фестивал, говорим с нея за най-важния тираж от 20 бройки, етиката на професия човек и свещената книга, която я държи близо до детството.

НАЧАЛОТО
Бях доста срамежливо дете. Затова и започнах да чета – вкъщи имахме голяма библиотека и вярвах, че героите в книгите са ми приятели. След време реших, че мога сама да ги създавам и започнах да пиша. Когато бях на 9, чичо ми направи нещо, което вероятно е променило целия ми живот. Един ден дойде при мен и каза: "Избери си няколко истории и поеми, които си написала, а аз ще съставя книга". Подбрах, дадох му ги, той ги свали с пищеща машина и направи корица. Отпечатал беше около 20 копия, а когато ми ги даде, каза: "Това е твоята първа книга, Нермин". Предполагам, че точно тогава реших да имам и други. След години, когато това се случи, никога не беше толкова специално.

КНИГАТА
Моята свещена книга е Момчетата от улица Пал на Ференц Молнáр. Когато бях дете вярвах силно, че героите вътре са истински хора и чувствах, че живея с тях, докато чета. Даже бях влюбена в Бока, а Немечек беше най-добрият ми приятел. Дори не знам колко пъти съм я препрочела, но и до днес ми носи същото чувство на щастие. Преди няколко години отидох до Будапеща, за да намеря местата, които Молнáр описва в романа и успях – беше наистина вълшебно.

ПРОФЕСИЯТА

Исках да бъда писател, а журналистиката звучеше най-близка до тази мечта. На приемния изпит в университета трябваше да застана пред комисия и да отговарям на въпросите им. Казах, че искам да пиша, а те ми отвърнаха: "Да си журналист не означава да си писател, на грешното място си". Защитих се като им обясних какво за мен означава да разказваш истории и така ме приеха. Вероятно най-важният урок дойде на първата лекция, когато професорът ни каза, че няма такова нещо като журналистическа етика – има човешка. По-късно в работата си винаги съм се придържала към тази мисъл – не е нужно да си велик журналист, трябва да си добър човек, да питаш разбираеми въпроси и да се интересуваш от отговора. Вярвам в хората и историите им, не вярвам в новините.

СМИСЪЛЪТ
Дори да не чувах отзиви от читатели, писането пак щеше да бъде смислено за мен, защото то не е начин да обясняваш нещата, а да ги разбираш. Имало е, разбира се, и моменти, в които някой идва при мен и казва "чувствах се много щастлив, докато те чета – спрях да се чувствам самотен". Мисля, че точно това е най-хубавото, което прави литературата: помага да разбереш другия и да осъзнаеш, че не си сам на света.

РИТУАЛЪТ

Непрекъснато си отбелязвам нещо, което ме е впечатлило. Имам листчета и тефтери във всички джобове и чанти. Правя си записки докато вървя, чета, говоря, пазарувам, дори съм се будила от сън, за да хвана химикалката. Най-много от всичко обаче обичам да ходя пеша. Всеки ден преди да седна да пиша излизам навън и се разхождам поне малко. Поемам въздух, подреждам си главата и отново си правя записки – този път на онова, което трябва да свърша през деня. После се прибирам, отивам в стаята, където пиша, затварям вратата и започвам.

ДОМЪТ
В момента живея официално в Барселона, но съм прекарала там едва четири месеца от годината. Наричам мой дом и Истанбул. И двата града са прекрасни – Истанбул е като приказка, а Барселона – като сън. Истината е, че като жена се чувствам по-добре в Испания. Усеща се, например, когато карам колело с къса пола – никой не се опитва да разбере с какво бельо съм, а това ме кара да се чувствам доста по-спокойна и свободна, отколкото в Турция. В Истанбул обаче има неща, които никъде не съм виждала. Като небето. Огромно, невероятно, безкрайно небе, каквото другаде просто няма. Също и специфичния вкус – на подправки, понякога кисели, като живота. И музиката – нервна и бърза, която обаче ти носи и някакъв мир. А най-важното е, че Истанбул е топъл, дружелюбен град. Дори да се сбиеш с някого, после задължително ще се прегърнете.

ВЕЧЕРЯТА

Трябва да е с приятели. Наслаждавам се на всичко сама – дори предпочитам през повечето време да съм насаме – но когато става въпрос за храна, обичам да съм на масата с близки хора. Перфектната вечеря е споделената. Дори да ми предложат най-изисканата кухня на света, ако се храня сама, тя няма никакъв вкус.

КИНОТО
Огромен фен съм на Роман Полански. Наемателят е страхотен филм. Иначе най-добрите разказвачи в киното за мен са Ханеке, Годар, Трюфо, Хичкок, Уди Алън и Нури Билге Джейлан. Последният филм, който гледах, е Първи контакт на Дени Вилньов и доста ми хареса.

МУЗИКАТА

Морисей е голямата ми любов, логично и The Smiths. Впрочем, можем само да съжаляваме, че няма да чуем нови албуми от Дейвид Боуи и Ленард Коен.

Софийският международен литературен фестивал е от 13 до 18 декември в Мраморното фоайе на НДК

Разговорът с Нермин Йълдъръм е на 14 декември от 17:00 до 18:00 с модератор Оля Стоянова

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.