Намерена в превода: Милена Попова

18 януари 2018 текст Наталия Иванова
Етгар Керет сравняваше преводачите с нинджи: "ако ги забелязваш, значи не ги бива". И докато това е вярно, когато говорим за текстове, ни се иска в живота да е обратното: ако ги бива, значи ги забелязваш. Ето защо тези страници са за Милена Попова – заради нея на български говорят романи като Никога, никъде, никой на Нийл Геймън, Мидълсекс на Джефри Юдженидис, а само през последната година в неин превод излизат Познатият непознат. Ранни разкази от Труман Капоти, Клубът на изчезналите видове на Джефри Мур и Пламтящият свят на Сири Хуствет, който има трудния характер на фикционална антология от текстове на и за художничката Хариет Бърдън.


За последния роман Милена получи и годишната награда Кръстан Дянков, а когато я питаме как се чувства, казва, че е чудесно да се хвърля светлина върху професията на преводача, която обикновено е в сянка. Е, сега отваряме прозореца дори по-широко, за да видим как става отшелник, докато работи, колко важно е едно "Браво!" от добър редактор и какво внимание искат думите и в чуждия, и собствения ни език.

ОТ КНИГИТЕ ДО ПРЕВОДА

Започнах да чета активно рано и в ученическите си години често прочитах по книга на ден, ако беше до 250 страници. Бях много добра и по математика, но още в гимназията разбрах, че искам да се занимавам с литература и записах българска филология, за да стана учител. По онова време, около 1989, преводаческият елит сякаш се беше затворил и, макар да бях завършила английска гимназия, нямах смелост дори да помисля, че ставам за тази работа. Може би защото и преводите, които четях, бяха толкова майсторски, че по-скоро ме обезкуражаваха, отколкото насърчаваха. Започнах да превеждам в университета, но не художествена литература, а статии и научни трудове в помощ на колеги и приятели. Изведнъж се оказа, че това ми доставя огромно удоволствие и се получава нелошо.

ОПОРАТА НА РЕДАКТОРА
Първите художествени преводи, които направих, бяха разкази за списанията Факел и Съвременник. Макар да са кратка форма, те са много трудни. Не заради думите, а защото добрата литература има стил и точно той е най-сложен за превод. Не мога да кажа, че след всички тези години ми е по‑лесно, по-скоро трудностите са различни. Ако, захващайки се с нещо, кажа "това е лесна работа, ей сега ще го направя", значи няма смисъл. Колкото повече книги минават през ръцете, главата и душата ти, толкова повече разбираш колко още имаш да учиш, колко капани се крият в текста, колко неща може да не разбереш и да пропуснеш. Сега ме е страх да не сбъркам повече, отколкото в началото, защото тогава имаше редактори, които четяха всичко след моята работа. Никога няма да се уморя да повтарям колко много дължа на Жени Божилова, Иглика Василева, Красимир Мирчев, Соня Бранц. Все хора, които са ме научили да се вглеждам в текста и да се съмнявам непрекъснато. А когато видиш в полето до превода си едно "Браво!", написано от тях, се чувстваш безкрайно щастлив. Поощрението е важно, затова и аз самата се стремя да поздравявам колегите си и да им казвам, когато са направили нещо толкова хубаво.

ПОДГОТОВКАТА ПРЕДИ СКОКА
Не ми се е случвало да кажа, че ще преведа някоя книга, без първо да съм я прочела, дори да става въпрос за автор, когото вече съм превеждала и познавам. Решението обаче в повечето случаи е лесно, труден е самият процес на подготовка, защото не можеш да седнеш и веднага да започнеш работа. Книгата трябва да се прочете внимателно и да се извади всичко, което ще трябва да се чете допълнително около и заради нея. За Пламтящият свят на Сири Хуствет например трябваше предварително да изчета доста голям обем от текстове: почти всичко на Киркегор, някои неща на Фройд, отделни теми по математика, логика, невробиология и колкото се може повече от една книга, писана през 17 век от изключително интересна английска писателка на име Маргарет Кавендиш, която е вдъхновение за романа на Хуствет. Желателно е всичко това да се направи преди да се захванеш с превода, но в никакъв случай не трябва да се прескача или пренебрегва, защото е важна част от нашата работа.

КОЯ Е ВЯРНАТА ДУМА?

Случва се на пръв прочит да не разбирам нещо. Тогава започва ровенето: първо в речниците, които са подръка, след това в интернет, после се обаждам на колеги или на приятели, носители на езика – дали в Америка, Австралия или Великобритания. Такива неща се случват често и в повечето случаи стигаш до решение, за което се надяваш да е правилно. Както има много вариации на добрия превод, защото няма един верен избор, така има и много вариации на лошия – онзи, който превежда думите, а не смисъла, не е уловил стила на автора, следва сляпо синтаксиса на оригинала или в който се спъваш, докато четеш. Понякога пък един превод изглежда верен, но сякаш нещо му липсва. Може да е повече звучност, повече образност. Едно е да кажеш "счупвам", а друго – "скършвам" или "ломя". Има думи, които на пръв поглед ти се струва, че не можеш да сложиш, защото не са част от активния ни речник, но писателите и преводачите имат точно този талант – да дават нов живот на думите. Мисля, че избрах тази професия и заради това: да дам каквото мога за онзи живот на душата, който тече, докато човек чете една книга.

ДА ЗАЖИВЕЕШ В ТЕКСТА

Всеки спазва своите дребни ритуали, когато работи. Обикновено аз влизам в "пещера" и ставам отшелник, иначе ми е трудно. Сутрин имам нужда поне от половин-един час, в който да се настроя и да вляза в състояние за работа. Невъзможно е да се откъснеш от превода, особено когато в него има някакъв препъникамък. Тогава често дори сънуваш, че търсиш думата в речници, а когато се събудиш тя или се е появила, или продължаваш търсенето ѝ. Така започваш да живееш в текста и, ако се наложи да се откъснеш от работата за повече от няколко дни, навлизането обратно е трудно и понякога е необходимо много време. Заради това и Иглика Василева съветва да се превежда всеки ден, дори да са само няколко реда. Аз лично чувствам литературата като музика – и стила, и самия текст. Затова се стремя да чувам автора с цялото му пълнозвучие. Чета си на глас, когато превеждам – както текста, така и превода. По този начин чувам някои неща в оригинала, които иначе може да ми убягнат, а на български език пък така най-добре личат несъвършенствата.

ИЗБЕРИ СИ АВТОР

Случвало се е да откажа да превеждам. В началото например имаше една книга с изключително тежка тематика, свързана с насилие. Просто не можех да си представя да живея с нея три-четири месеца. Отказвала съм също и нелош роман от около 600 страници, защото ми харесваха само 100 от тях. И вярвах, че ще намери друг преводач, както и стана. Понякога пък се появяват книги като Клубът на изчезналите видове, която се съгласих да превеждам, защото много харесвам Джефри Мур. В нея има сцени с насилие над животни, които бяха няколко страници, но ми костваха доста енергия и усилия. Превеждах буквално няколко изречения и ми ставаше физически зле. Отстрани може би звучи като глезотия, но ти влизаш в текста дотолкова, че започваш визуално да си представяш картините в него. Ако не ги виждаш, няма как да ги преведеш както трябва. Интересно е, че Мур е бил преводач, преди да стане писател, и когато говорихме на живо, споделих с него какво съм почувствала. Оказа се, че не го чува за първи път и дори призна, че сега би махнал тези страници в името на преживяването на читателя – тоест, би постъпил като хуманист, а не като вкопчен в текста си автор. Иначе си мечтая, или по-скоро се стремя, да открия млад автор, когото тепърва да представя на български език.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.