Нещата от живота: Роберт Менасе



6 декември 2018 текст Севда Семер превод Ана Димова снимка Rafael Pröll
След закъснение от няколко дни, в които пътува, и посредничеството на преводач, най‑сетне се срещаме с Роберт Менасе: австриец, който пише на немски, но го четат на още 20 езика по света.


В момента писателят вече приготвя куфара, с който ще пристигне на нашия литературен фест (в НДК от 11 до 16 декември) като централен гост сред 80-те поканени. Менасе влиза в темата на фестивала за социалната и ангажирана литература със своите романи, в които връзва политика в едно със силен сюжет, ирония и хумор. Последният, наречен Столицата, хваща в длан сърцето на Европа – Брюксел, за да извади от него разказ за бъдещето на ЕС, а накрая печели и награда за най-добро немско заглавие. Преди да хванете някоя от петте книги на Менасе, издадени у нас, или да тръгнете към срещата с него и Алек Попов в НДК (на 15 декември от 18:00), седнете с нас до разхвърляното му бюро, за да чуете без коя подправка не може, за какво никога не говори с приятелите си и защо Виена прилича на балкон. Тази силно европейска история обаче започва от Южна Америка и това не може да е случайно.

Бразилия
Отидох в Бразилия през 1981 и съпреживях там прехода от военна диктатура към демокрация. За първи път станах свидетел на невероятната динамика при смяна на системата и еуфорията, разочарованията, кризите и конфликтите, които тя поражда. Върнах се в Европа тъкмо през 1989, когато тук се започна и отново преживях всичко това: надеждите, спечелилите от кризата, губещите, смяната на валутата, финансовия крах, напредъка и рецидивите, страховете. На моменти имах чувството, че съм станал ясновидец, защото с натрупания опит вече предварително знаех какво ще последва. Също както беше в Бразилия, сега и тук виждаме, че от кризите по време на промяна най-много печелят измамниците и демагозите. Трябва да кажа и още нещо: всички все говорят за престъпността в Бразилия, но това, което аз преживях там, беше огромната солидарност на бразилците. Не съм виждал подобно нещо в Европа. Ако в едно общес-тво с такива огромни противоречия и социални различия хората не си помагат един на друг, всички ще загинат. Хората, с които общувах там, проявяваха търпение в изключително трудни ситуации, бяха винаги дружелюбни и готови да си подадат ръка взаимно. Този спомен и досега сгрява сърцето ми.

Бюрото
Всеки, който е идвал при мен, смята, че на писалището ми цари невероятен хаос. Има разхвърляни купища записки, фотокопия, разтворени книги, в които съм подчертавал нещо, писма, снимки. Но аз намирам всичко веднага. Насред бъркотията е лаптопът ми, а непосредствено до него – празен лист хартия, писалка и молив. Имам и нещо с магическо въздействие: водна чаша, в която е натопена огромна връзка магданоз. Не мога да обясня защо, но имам нужда от магданоз. Относно дневния ред, знам само, че следобед пиша най-добре, така че се опитвам да освободя следобедите си от други задължения и уговорки. Ако например трябва да отида на лекар в 15:00, целият ми ден е загубен.

Критиката
Има трима души, на които понякога показвам нещо, за да чуя коментарите им. Правя го много рядко, само за да съм сигурен, че не съм тръгнал в погрешен път и се доверявам на критиката им. Иначе не размахвам всяка нова страница и не се натрапвам на всекиго с "я прочети това!". С критиките от вестниците се справям добре, имам много прост метод: ако не е злонамерена и забележките са обосновани, се замислям над тях; заядливите и глупави критики обаче отхвърлям веднага, не искам да тровя душата си, не искам да мразя някого, само защото той или тя са имали някакъв проблем с мен и моя начин на писане.

Характерът
Имам една необичайна привичка: обичам да седя пред камината, да гледам огъня, от време на време добавям по някоя цепеница, пуша и пия. Много важни неща ми се изясняват именно в такива ситуации. Жена ми не обича този мой навик, казва, че било доста призрачно да ме гледа как пуша и пия пред огъня. Да определиш своя собствен характер е доста трудно, както знаете има голяма разлика между начина, по който се възприемаш ти самият, и онзи, по който те възприемат останалите. Сигурно е, че като всеки човек имам някои хубави и някои доста проблематични черти. Необичайна, струва ми се, е болезнената ми способност за емпатия. Мога да се вживявам в други хора, във въображението си успявам да се превърна в тях: започвам да треперя от студ, ако си представя, че съм някой бездомник през зимата; бих могъл да изпадна в страхотна ярост и да взривя множество хора, ако се вживея в някой терорист. Разплаках се, когато от познати узнах за дете, чиито родители загинали в катастрофа, но не от състрадание – изпитвах мъката на самото дете. Всичко това се разиграва само в работния ми кабинет. Веднъж преживях криза, да я наречем парализираща меланхолия, и потърсих помощ от терапевт. След няколко разговора лекарката ми каза, че не може да ме лекува, защото проблемът ми бил дарбата, която ме превръщала в романист.

Хуморът
Склонен съм към меланхолия, както казах. Спасението ми е, че имам дарбата в трагичното винаги да виждам и нещо комично. Искам да кажа, че съм специалист по трагикомичното, което се вижда и в романите ми. Това обаче няма нищо общо с циничното. Цинизма намирам за отвратителен. Има неща, на които човек няма как да се смее. Удивително е на какво все пак сме способни да се смеем.

Денят
Перфектният ден е този, в който съм написал една добра страница, или дори две. Но това не може да се случва постоянно. Има дни и дори седмици, когато само проучвам някоя тема, водя си записки или не правя нищо и това също могат да бъдат щастливи дни. В Брюксел преживях много такива (Менасе се мести да живее там, докато пише романа си Столицата – бел.ред.). Исках да поема града в себе си, а това значи да се разхождам, да се срещам с хора, които да ми разказват различни неща. Така имах щастливи работни дни дори когато в резултат нямаше нищо черно на бяло.

Градовете
Винаги съм обичал градовете, живял съм в Сао Пауло, Лисабон, Берлин, дълго време бях в Амстердам, а напоследък и в Брюксел. Всеки от тях беше моят град в съответната възраст. Днес мога да кажа, че съм се завърнал и съм щастлив във Виена, виенското кафене ми е по-важно от шумотевицата на най-голямата столица. Върху скалата за динамиката на градовете има ясни маркировки. За Ню Йорк или Сао Пауло трябва да си в средата на двадесетте, там искаш да успееш и вярваш, че ще успееш, защото би успял, където и да си. На трийсет и до края на трийсетте трябва да си в Берлин, на творческата сцена, която е дръзка, но не и брутална. По-късно, към четиридесетте, би било добре да си в Лисабон или Амстердам, в бившите столици на загиналите златни епохи, където се научаваш да свързваш надеждите и претенциите си с известна носталгия и трезвост. И тогава вече си готов за Виена. Виена е като балкон, от който човек отправя поглед към световната сцена и се оплаква от лошата режисура.

Приятелите
Веднъж седмично се събираме с колеги писатели и приятели журналисти. Наричаме срещите си "кръгла маса", те са в задния салон на един ресторант, където се скъсваме да говорим за политика, препоръчваме си взаимно най-новите неща от литературата, споделяме слухове, ядем, пием, пушим. Всичко е позволено – колкото по-дръзки, помпозни и откачени са идеите, толкова по-добре. Има само едно табу – без женски истории, никакви любовни и брачни проблеми.

Софийският международен литературен фестивал е между 11 и 16 декември в НДК
Пълната програма е на literaryfest.org
Срещата с Роберт Менасе и Алек Попов на тема Европа като сюжет е на 15 декември от 18:00 с вход свободен


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.