Разчистване на бурени с Олга Николова

23 май 2019 текст Севда Семер
"Мисълта е спокойствие", казва ни Олга Николова – критик, преводач, преподавател и главен редактор на Пеат Некогаш.


В списанието й за "литература, философия и научно мислене", което излиза онлайн веднъж на сезон, нещата обаче невинаги изглеждат така мирни. Поне не и докато гърми сатиричната критика за съвременна поезия, подписана от Рада Барутска, или персонажът Весо Паралията, свободен философ с тежък диалект, обсъжда четенето и живота. Пеат Некогаш публикува и други текстове по разнообразни теми (повечето на доказано съществуващи личности), а през 2018 стана на 5, покрай което излезе в хартиен илюстриран том. Самата Олга пък наскоро издаде свои подбрани есета в сборника Опорна точка. С това наум, а и защото краят на май е литературен (хартиеният Пеат ще бъде на Базара на книгата на щанда на Лист), гледаме асмата и яркото слънце на Сандански зад гърба й, докато питаме Олга за удоволствието от четенето и мисленето и как броенето на боб е метафора за смисъла им.

Къде е книгоразделителят
Как ли ще прозвучи – в момента чета древногръцка поезия. Например Херондас, автор на театрални постановки малко в стил Мариус Куркински. Играе ги един актьор, който постепенно поема всички роли, в текста има дори инструкции как сменя перуки. Чета предимно поезия, философия и критика, обикновено по няколко книги наведнъж. Не чета много романи, нямам време. А и за мен е важно книгата да предизвиква възпламеняване на ума, много от романите не успяват да ми задържат интереса по този начин. Има неща, които харесвам, разбира се – Сарамаго, Мелвил, Хенри Джеймс. Но и те са по-бавни книги. Просто така, за да ми минава времето, гледам филми. Такава е епохата – филмите малко са изместили романите, поне в моя случай.

Добрият търговец е умен читател
Преподавам предимно на I и II курс в Американския университет в Благоевград и те са много отворени, но човек трябва да се бори с въпроса "За какво ни е литературата?". На един бизнесмен защо му е да знае за Данте? За мен е очевидно, че каквото и да вършиш, трябва да бъдеш достоен човек, за да можеш да си добър в работата си. Иначе имаме калпави неща, имаме ремонта на Графа. Ако го сравним с мозайки от Древен Рим – като ги погледнеш, виждаш, че човекът, който ги е редил, не само е разбирал от математика, но е имал и чувствителност към света. Тази идея е развита в Броене на бобчета в книгата ми с есета. Квантовият физик Ричард Файнман разказва как индианци от Южна Америка наблюдават Венера. Важно им е, защото така редят календара си и знаят кога да сеят; но трябва да намерят и система, с която да измерват времето. Тоест, ако лесният начин да смяташ е да местиш бобчета от едно в друго бурканче, после измисляш абстрактна система за същото – появяват се числата. Колкото по-сложна става системата, толкова повече се отдалечаваш от бобчетата, но трябва да помниш, че броиш тях, защото трябва да знаеш къде е Венера, за да засадиш царевицата. Тази връзка на идеите с живота трябва постоянно да се напомня и разкрива.

Относно рибата
Случва се на 20 да четеш нещо, което остава с теб и те вълнува, без да разбираш защо; и чак след 15 години нещо друго се явява, връзката се осъществява и разбираш точно за какво е ставало дума. Това е радостно и чувствено преживяване и е точно като преминаване на праг. Езра Паунд например разказва в ABC of Reading анекдот за Луи Агаси – учен, който се занимава предимно със сравнителна анатомия на рибите. При него идва студент, вече изучил се, но с желание за последна шлифовка. Агаси му дава една риба и му казва да я опише. Студентът се връща с латинското име и описанието като по учебник, и Агаси го връща – "не, погледни рибата и я опиши". И така две седмици, докато тя не е в напреднал стадий на разложение, но студентът е произвел истинското описание: принудил се е да я гледа, защото е изчерпал всичко заучено. Този анекдот стоеше в главата ми 20 години, преди да ми светне какво значи в изкуството – можеш да го правиш само от първа ръка наблюдение. Трябва да оставиш обученото си отношение към света и да го видиш по нов начин, за пръв път, чисто и открито.

Да се задържиш на страницата
Критиката трябва да е жива, интересна за четене. При голяма част от това, което се пише, просто се изхлъзваш от страницата и от смисъла още на втория абзац – не е достатъчно интригуващо. Най-просто казано трябва да се усеща, че човекът, чийто текст четеш, действително мисли. И когато мисли, а не се преструва и превзема, нито преповтаря клишета, това се усеща и на читателя му е интересно. То е като да слушаш как един дърводелец разказва за работата си – ако той наистина разбира от нея и я обича, на всекиго ще му е интересно да го чуе. Така и с критиката: любопитна е, когато писателят не само анализира и описва с две думи как работят образите, но може да схване и големите движения и да каже къде се полага един автор в цялата традиция на века или района си.

Разчистване на терена
И Рада Барутска, и Весо Паралията пишат сатирични коментари в Пеат Некогаш. Весо е по-мъдрият – той има духовна широта, интересува се от повече неща. Действието се развива повествователно – в една кръчма сред други персонажи. Те пресъздават вече изчезналото изкуство на разговора (макар че може би някои дядовци в селата все още разказват истории страхотно, защото са се научили по събори и сватби). Сатирата е важна, защото руши – изобличава шарлатанството и превземките. Рада го прави по прост начин, вглежда се в това какво действително се казва в стихотворенията. Така виждаш, че казаното няма смисъл, или че има граматични или лексикални грешки – а поетът трябва да е майстор на словесността. Сатирата разчиства терена – хем показва смисъла и възпитава чувствителност, хем работи като градинаря, който почиства лехите от бурени.

Разговор между културите
Най-хубаво е да се чете в оригинал, но все пак е изключително важно да се превеждат някои неща. Защото по този начин се обогатява местната традиция, език, изразни средства, звучене, ритъм... Примерно в Англия виждаме ренесансова поезия, защото е имало силна вълна на преведена италианска. Така се обновява езикът и този процес на взаимодействие с други култури е съществен. Преди време – може би това е типично за неопитния преводач – съм се стремяла към буквално предаване. С годините все повече се убеждавам, че има нещо, което трябва да се хване – интуиция, звучене, чувство, усещане за света. Мисля, че преводачът трябва да се чувства свободен.

Щастливите дървета
Живяла съм в Щатите, Франция, София, но Сандански е градът! Човек не си дава сметка, че замърсяването на околната среда не е само във въздуха и боклуците, но е и по отношение на светлина и шум. Тук е много тихо. Пък и има невероятен парк, не съм виждала по-хубав в България. Има вековни чинари в огромна арка – човек върви като в катедрала. Това са щастливи дървета – защото са до реката, в подножието на планината. Прекрасен град. Климатът е благ, слънчево и топло е, има буйна растителност. Затова и основното занимание на санданчани е да излизат на разходка всеки ден.

Флорентинците на Пеат Некогаш е на щанда на издателство Лист на Базара на книгата в НДК, 28 май – 2 юни
Опорна точка на Олга Николова се купува само през сайта peatnekoga.com, 13лв

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.