Град като град

15 август 2012 текст Никола Шахпазов, снимки Илиян Ружин
Срещаме Анета Василева, Жана Стоилова и Христо Говедаров от архитектурното сдружение/блог WhAT Association в сянката на НДК. Мястото не е избрано случайно, затова бързо се впускаме в темата за и против паметника 1300 години България, НДК като символ (но не на развития социализъм), защо Женският пазар е по-интересен от Градската градина и как се прави лесен за четене архитектурен блог за непрофесионалисти в областта.


В последните седмици особено много се дискутира въпросът за това дали да бъде изцяло или частично демонтиран паметникът 1300 години България пред НДК. Вие имате ясна позиция по въпроса.
Анета: Ние сме против бутането на паметника, най-малкото защото той е част от един исторически и архитектурен ансамбъл, какъвто е НДК. Премахването на паметника или на част от него е и подмяна на важна част от ансамбъла – все едно да промениш парапета на Рилския манастир със съвсем нов. Също така в 21 век паметниците са изцяло десакрализирани и бурните чувства против тях показват единствено комплекси.
Жана: Не разбирам омразата, с която хората говорят за паметника пред НДК. Подобно на комплекса над Шумен, той е свързан със създателите на българската държава, а не конкретно с комунизма. Също така той е различен и авангарден и забелязвам, че чужденците оценяват това.
Христо: Към този паметник има нещо като омраза от пръв поглед – от самото му построяване. Въпреки всичкоповечето от хората нямат ясен отговор защо.

Смятате ли, че паметникът ще бъде напълно премахнат?
Христо: Ще стане, въпреки че ще струва доста пари. В момента върви един сценарий за по-олекотено премахване – на чисто, уж с дискусия...

Дискусията за паметника на професор Старчев всъщност е част от голямата дискусия за плюсовете и минусите на НДК като цяло.
Жана: НДК е голямо и много различно място, за което няма как да има категорично мнение. Аз обичам някои места във и около НДК, а други – категорично не. Английският двор например е прекрасен, уютен. Докато пространството откъм централния вход и фонтаните винаги е напечено от слънцето или пък ветровито, а и пълно с хора.
Анета: София е малък град и, за жалост, няма ясно обособен център. Оказва се, че тъкмо двата най-мащабни архитектурни проекта от времето на социализма са придали вид на центъра – ларгото и НДК. Онзи строй поне е можел арогантно, безпардонно да направи представителни градски пространства и сгради.
Христо: НДК е национално богатство, в изграждането му са вложени огромни ресурси и усилия. Нужно е да ценим знаковите, големите сгради – те може да не са перфектни, но са важни за България.

Често казват, че София е сив, скучен и беден архитектурно град. Така ли го виждате и вие?
Христо: Това е интересен град, но не се рекламира като такъв. Винаги се акцентира на два-три обекта – Александър Невски, Градската градина, а не се показва истинската, интригуваща и самобитна София. Искат да премахнат Женския пазар, а пък същия тип пазари в Истанбул са туристическа атракция.
Жана: Може би не е толкова интересен със своята архитектура, колкото Виена например, но София има характер. И това не е лошо – не е задължително навсякъде да се намират блестящи, световни архитектурни образци.
Христо: Градът е такъв, какъвто е. София отразява нас.

Кой от периодите на развитие на столицата ви е най-интересен – този от Освобождението до 1944, този до 1989 или пък съвременният?
Анета: След Освобождението тук се случват стотици неща – има адски интересни сгради. По времето на социализма – също. Най-безинтересен ми се струва тоталният архитектурен хаос през 90-те – тогава май ударихме дъното. В случая политиката не трябва да влиза като фактор за оценка на периодите, а единствено това какво е добра и какво е лоша архитектура.
Христо: Политизирането на темата е нелепо. Мавзолеят падна жертва точно на това.

Каква трябва да е регулацията на строителството в столицата и особено в нейния център?
Христо: Само в тоталитарното общество има абсолютна архитектурна регулация, а и точно такава не е нужна. Градът е като жив организъм, който се развива и няма нужда от тежък контрол. Контролира се, например Венеция, но тя е малък и съвсем различен град. В последно време се откриват държавни детски градини, режат се ленти и се чуват хвалби, че се решава един проблем.
Анета:
Дразнещо е друго – че нещата не се изпипват, а само се отбелязват като свършени. Решава се, че ще се реконструира или изгради един подлез, един площад. Влагат се пари точно за да може да се направи сега и дълги години да не се пипа – затова е ужасно дразнещо, когато не е направено добре.
Христо: Наскоро обаче успяхме да видим как е построена една частна детска градина – разликата по отношение на качеството с държавните е огромна. И то не в полза на държавните. Когато двете неща се доближат, тогава ще сме на прав път. Обществото няма нужната чувствителност към този проблем, за да осъществява контрол. И тук идва идеалистичната цел на блога ни – сред хората да има по-голяма степен на критичност към архитектурните проекти, които се правят с техните пари.

Какво се случи с града през последното десетилетие?
Христо: Отговорът зависи от настроението. Понякога ни се струва, че нищо в града не е наред и нищо не се е променило – няма велоалеи, няма тротоари... От друга страна, живеем в този град и неминуемо го харесваме. Със сигурност през последните 10 години се случиха много добри неща за града, но винаги може и още.

Кои са другите, които се занимават с подобни неща като WhAT Association?
Анета: Много се радваме на нещата, които правят Трансформатори, както и още няколко архитектурни блога, които обаче са малко по-професионални.

Накъде върви WhATA?
Анета: Блогът се развива точно така, както сме си представяли – в него обръщаме внимание на важни за нас проблеми, както и на всичко, което ни се струва интересно.
Христо: Надяваме се най-сетне тук да се провеждат истински конкурси. Това е и бъдещето на WhATA – от думи към дела.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.