Истински романс

15 ноември 2007 текст Анелия Александрова, снимки Богданов и Мисирков
10 ноември мина и замина, но тази година имахме и допълнителен хубав повод да се сетим за соца и времето на промените – Партиен дом на Георги Тенев стана роман на годината в конкурса на фондация ВИК. Ние лично нямахме търпение най-накрая някой млад и талантлив писател да спечели тази награда и веднага потърсихме Георги с няколко важни въпроса за писането и четенето.


Партиен дом стана роман на годината тези дни. Какво означава за теб това сега, почти 20 години след 10 ноември 1989?
Надявам се, че наградата е преди всичко оценка за чисто художествените качества на книгата. Но съзнавам, че темата, времето, събитията и символиката, с която се занимавам в нея също има значение за това внимание. Тези неща са като магнит. Да отричаме или не – около тях гравитира много от настоя­щето ни.

За кого написа тази книга?
Написах я в особено време за мен самия. Изглежда, че съм писал за читатели, които усещат, че има особени времена в живеенето. И които искат да ги предизвикват – понякога с четене.

И колко души са я прочели до момента?
От издателството ми казаха, че тиражът вече свършва. Надявам се всички да са приели провокацията след първите страници. Знам, че текстът е провокиращ, по много начини. Няма как да говоря за темите, които съм избрал в тази книга, и да не стане нещо отчасти смущаващо, отчасти – много лично. Разказвам за познати, колективни преживявания, но на фона на интимна любовна история, и затова има страст и еротика. Разказвам история, в която много неинтимни и публични неща са се намесили в най-интимното. Затова и страстта става изкривена, става клинична.

Без какво не можеш от онези времена? И какво все още се повтаря, а е грешка?
Част от мен самия като младеж съвпада с последните години на НРБ, късния соц. Не мога да премахна нито един детайл от обществената ситуация на 80-те и да остана наясно с това кой съм и какво съм. За разлика от по-възрастните от мен, аз не съм бил в зрелостта си тогава, не съм бил формално „отговорен” за случващото се. Ние само сме усещали с интуицията си, че има някаква неистина и грешка. И днешните младежи усещат днешната неистина и грешка. С интуицията си също сме знаели кое е било истина тогава. И сме свободни да говорим за това – като знаещи, като живели, но свободни от комплексите и самообвиненията на нашите родители. Това е шансът на нашето поколение, особено на хората, които разказват истории и снимат филми, правят музика.

Кое е най-важното нещо за живота на един текст?
Зависи от текста. Текстът е като животински вид – всеки има особена среда, храна, естествени условия. Вярвам, че моите текстове могат без специални „парникови” грижи. Да речем – като да гледаш куче: трябва да имаш доверие в инстинкта му. Да вярваш, че кучето знае повече от теб как да ти е приятел, да ти служи, да те пази, да те забавлява. Без нужда от глезене.

Реално ли е влиянието на медиите в едно свободно общество? Ти самият работиш в телевизия, каква е разликата между пропагандата и сериозния ефект?
Аз не съм журналист и не работя в телевизия. Аз съм драматург, пиша сценарии за телевизионни предавания и участвам в правенето им, ангажиран съм с режисурата и монтажа. Това е нещо малко по-различно. Медията остава в някакъв смисъл среда, с която трябва да се намираш в динамично отношение – да не се отпускаш в нея, да се съпротивляваш. Като плуване във вода – не бива да спираш да се движиш. Иначе потъваш.

Известен си като съосновател на арт групата Триумвиратус, какво се случва там?
Това беше игра, нещо като свободна шега, която стана внезапно сериозна. С Явор Гърдев и Никола Тороманов – това беше опит да си измислим някаква емблема за първия ни общ проект от 1994, който беше дебютен за мен и за Явор в професионалния театър. Днес Триумвиратус продължава да бъде едновременно сериозно, но и напълно волно начинание. Когато усетя чувство за празнота, за липса на контекст, веднага започвам да се подписвам с тези три букви зад името ми, в скоби (t.a.g.), което е съкращение от Triumviratus Art Group. И тогава знам ясно кой съм – един млад нахален студент, който се отказа от университета и всички негови сериозни специалности, за да отида да преследвам едно хрумване, импулс в експерименталния клас на ВИТИЗ. Колкото повече забравям как е започнало всичко, толкова повече влизам в някакъв друг модел. Лошо нещо е професионализмът.

Кога да чакаме следващия голям роман? Пишеш ли нещо в момента?
Новият ми текст е на сцената на Сфумато – пиесата Стриндберг в Дамаск.

Какво друго от книжния пазар ще ни препоръчаш силно?
Едно от най-силните и високи произведения, които съм срещал от години, е първият и напълно неочакван роман на преводача от старогръцки Николай Гочев Писма до Егина. Това е роман в писма. Сложен за четене на някои места като книга на Херман Брох. В други фрагменти е чувствена, просто запалваща, не знам с какво да я сравня. Едно от онези събития, когато философ пише едновременно философия, поезия, политически трилър и така разкрива и колосалната си ерудиция, и един напълно художествен дар. Такова нещо направи преди няколко години Хосе Карлос Сомоса с Пещерата на идеите. Николай Гочев го прави с Писма до Егина.

Извън писането какво ново около теб? Какво друго правиш?
А вие не правите ли същото – гледам към Витоша. Сивите петна да се запълнят с хубав пресен сняг.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.