Портретът на един артист

19 февруари 2009 текст Диана Георгиева
Люсиен Клерг може да разкаже хиляди истории – при това всяка от тях ни се струва златна. Фотограф с над 60-годишна практика, фанатично привързан към голото женско тяло и испанската корида, мосю Клерг е и приятел на гениални творци като Салвадор Дали, Жан Кокто и Пабло Пикасо. Свикнал е да го разпитват на дълго и широко най-вече за дон Пабло – на него е посветил фотокнигата си Моят приятел Пикасо, снимки от която са включени и в изложбата на Пикасо в София. Този петък Клерг ще разказва своите истории и в Червената къща – ето няколко в аванс.


Жан Кокто ви нарича “поетът с камерата”, какво мислите за това определение?
Поезията е навсякъде, тя е начин на живот. Едно малко камъче на пътя може да бъде поезия, зависи как светлината пада върху него, как се чувстваш, докато го гледаш.

Снимате с еднаква страст и голи женски тела, и кървави кориди. Как успявате да намерите красотата и в двете?
Ако се вгледате внимателно в средиземноморски фрески, да кажем, отпреди 2800 години, между рогата на животното, което прилича на бик, може да видите гола жена. Това означава, че тази двойственост е вечна. И повярвайте, когато бикът излезе на арената, наистина имате около 15 минути да се справите с него. С жена може да имате и повече, но и в двата случая опасността е същата, тя може да ви убие (на снимка, разбира се) само за 15 минути.

Снимали сте и някои доста грозни неща – например стотици мъртви животни. Бихте ли разказали повече за това?
Роден съм в град, в който смъртта е много почитана. Арл е построен върху огромно гробище на 2000 години, след това монаси са го преместили върху скалите на Монтмар. През 19 век идва страстта по Иисус, с всичките му кръстове и милосърдие. В Арл се случва река Рона да донесе трупа на животно като дар на стария град... А и когато започнах да се занимавам с фотография, майка ми тъкмо беше починала и аз не спирах да се питам защо, защо...

Повечето мъже смятат, че няма нищо по-красиво от голото женско тяло. Вие как мислите?
Няма нищо по-красиво от разсъблечената жена, можеш да прекараш цял един живот, опитвайки се да разбереш това съвършенство или несъвършенство. Спомнете си Джелсомина в Ла Страда – “Малкото камъче на пътя трябва да бъде уважавано като човешко същество, красотата, която виждаш, идва от самия теб.” Когато нападаха голите ми фотографии, директорът на училището в Цюрих отговори на обиждащите ме: “Всяко нещо може да е мръсно, ако се гледа през мръсно съзнание.”

Разкажете повече за проекта си, повлиян от Йеронимус Бош?
Изкушенията на Свети Антоан е най-важният ми проект в момента. Както казваше Пикасо: “Картината е по-силна от мен, кара ме да правя каквото тя иска.” Мога да кажа същото и за себе си.

При срещата ви с Пикасо сте бил само на 18, докато той самият е бил на 70. Как се създаде приятелство помежду ви, как успяхте да спечелите доверието му?
Единственият начин да съблазниш Пикасо беше да работиш. Когато отивах на гости у тях, първият му въпрос винаги беше “как върви работата”. А той ме обичаше, защото всеки път, когато го посещавах, му показвах нови неща.

Пикасо е известен като много харизматичен човек. От личните ви срещи с него как бихте описали влиянието му върху хората?
Пикасо беше синоним на думата очарование. Най-впечатляващо беше, когато, отваряйки шише минерална вода, взимаше алуминиевата капачка и само с два пръста я превръщаше в гълъб, готов да полети. Всички ръкопляскаха, беше изумително.

Ще ни разкажете ли най-яркия си спомен за него?
Веднъж в градината на вила Нотр Дам той ме попита: “Кажи ми, печелиш ли пари?”, “Да, дон Пабло”, отговорих. “Да, да, но питам, правиш ли много пари?” – попита пак. “Всъщност не, но достатъчно, за да издържам семейството си, да си купувам ленти и хартия за проявяване на снимките.” “Тогава, каза Пикасо, един ден ще правим пари заедно.” Мисля, че винаги ще помня и колко тактичен човек беше той. Когато му показвах работите си, той никога не казваше дали са добри или лоши. Един ден, докато им показвах портфолио с голи жени, съпругата му Жаклин каза: “Не ми харесва тази.” А Пикасо отвърна: “Ако имах правото да кажа нещо, бих могъл най-много да кажа, че това е фотографията на Люсиен, която най-малко харесвам.” Толкова скромен, толкова внимателен към чувствителността на артиста...

Можете ли да сравните Пикасо с някой от другите велики артисти, които сте познавали – Кокто и Дали например?
Не е възможно да се правят подобни сравнения. Кокто беше най-вече писател, а Дали – отдаден на своя сюрреализъм. Пикасо беше повече от тях. За Кокто Пикасо беше бог, за Пикасо Кокто беше поет сред други поети. Веднъж, по време на Втората световна война, Пикасо и Миро събраха парите си, за да купят на Дали билет за Ню Йорк. Искаха да го пратят там, за да не им се мотае повече в краката...

Мислите ли, че снимките ви на Пикасо отразяват истинската му същност?
Да, те го отразяват действително, защото аз не съм фотожурналист. Просто се възползвах от привилегията да бъдем за някакво време част от живота на другия и нямах нужда да го обличам като клоун, за да го снимам.

Имате ли негов портрет, който ви е любим, и защо харесвате точно него?
Любимият ми негов портрет е снимка, на която Пикасо е с тениска и цигара. На нея можете да видите силата на човек, навършващ 75 години (след няколко месеца на толкова ще бъда и аз). С широко отворени очи, пълни с визуален апетит. Наистина силен човек, въпреки че в действителност той беше дребен на ръст.

Как бихте описали влиянието му върху вас – като човек и като артист?
През целия си живот се опитвах да бъда колкото се може по-близо до него. Той почина преди 36 години, а аз все още имам чувството, че можем да си говорим. Страхотна обсесия е това, постоянно се питам какво би направил дон Пикасо с този бик, това момиче, този пейзаж...

Изморявате ли се да отговаряте на толкова много въпроси за Пикасо?
Изтощително е, да, но знам, че отговорите могат да помогнат на хората да го разберат по-добре и да осъз­наят, че той беше един нормален човек, който яде (не пиеше алкохол) като всички нас. Спомням си, когато веднъж отидох у тях с нови лъскави обувки, исках да му ги покажа. Той ме аплодира, отиде до съседната стая и се върна с чифт нови обувки в ръце. “Спечелих пари от пощенски картички с мои работи и аз си купих нови обувки!”, каза той. Изведнъж с него бяхме на едно ниво.

Разговорът с Люсиен Клерг Моят приятел Пикасо е в Червената къща на 20 февруари, 19:00, вход свободен

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.